Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Аз ли? — възкликна мистър Норел почти ужасен.

— Истината, сър — побърза да се намеси Арабела Стрейндж, — е, че той опита всичко друго: земеделие, поезия, леярство. За една година смени редица занимания, без да се спре на никое от тях. Писано му беше рано или късно да стане магьосник.

Възцари се ново мълчание, след което Стрейндж каза:

— Не знаех, че лорд Портисхед е писал по ваша повеля, сър. Може би ще бъдете така добър да ми обясните нещо. Чел съм всички есета на Негова светлост в „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, но никъде не се споменава Кралят Гарван. Този пропуск е толкова поразителен, че започвам да се чудя дали не е преднамерен.

Мистър Норел кимна.

— Една от амбициите ми е да направя така, че този човек да бъде напълно забравен, както заслужава — каза той.

— Но, сър, няма спор, че без Краля Гарван не би имало нито магия, нито магьосници.

— Със сигурност такова е всеобщото мнение. Но дори да беше вярно, а аз съм много далеч от тази мисъл, той отдавна е загубил правото на подобна висока чест. Защото какви са първите действия, които предприема след пристигането си в Англия? Да тръгне на война срещу законния английски крал и да му отнеме половината кралство! Как ние с вас, мистър Стрейндж, бихме могли да изберем такъв човек като пример за подражание? Да го смятаме за пръв сред нас? Нима това ще направи професията ни уважавана? Нима ще убеди кралските министри да ни се доверят? Не, мистър Стрейндж, ако не можем да направим така, че името му да бъде забравено, наш дълг е — ваш и мой — да демонстрираме омразата си към него! Така че всички да знаят за дълбокото ни отвращение към престъпната му натура и злодеянията му!

Явно беше, че във възгледите и нрава на двамата магьосници има големи разминавания и Арабела Стрейндж реши, че няма смисъл господата да продължават да седят в една стая, защото само ще се дразнят взаимно. Тя и Стрейндж побързаха да си тръгнат.

Естествено, мистър Дролайт пръв заговори за новия магьосник.

— Е — започна той още преди вратата да се е затворила зад гърба на Стрейндж, — не знам какво е вашето мнение, но никога през живота си не съм бил по-стъписан! Няколко души ми бяха казали, че той е хубав мъж. Как мислите, какво биха могли да имат предвид? С такъв нос и такава коса! Червеникаво-кестенявото е толкова капризен цвят — нетраен е, — сигурен съм, че тук-таме видях бели коси. А той едва ли е на повече от — колко? — тридесет-тридесет и две? Жена му, от друга страна, е много хубава! Толкова е жива! Какви кестеняви къдрици и колко мило прибрани! Но ми се стори жалко, че не си е направила труда да се осведоми по-добре за лондонската мода. Бродираната муселинова рокля, която носеше, несъмнено беше хубава, но аз бих предпочел да я видя в нещо по-стилно — да речем, тревнозелена коприна с черни волани и черни мъниста. Това е първото, което ми хрумна, нали разбирате — когато отново я видя, може да ми дойде наум нещо съвсем друго.