Време на презрение

Свита на кълбо под каменната гъба, Цири изхлипа и избухна в зловещ плач. Без сълзи.

Когато най-накрая вдигна подпухналите си, непослушни клепачи, тя видя, че жегата се е смекчила още повече, а небето, допреди малко жълто, беше придобило обичайния си тъмносин цвят, и — о, чудо! — по него се виждаха тънките бели нишки на облаци. Слънчевият диск беше почервенял, беше се спуснал още по-ниско, но все още изливаше върху пустинята вълни от пулсираща жега. А може би жегата извираше от нагорещените камъни?

Цири седна, констатирайки, че болката в главата й и в разбитото й тяло е престанала да я тормози. Сега тя беше нищо в сравнение със засмукващата болка, нарастваща в стомаха й, и с жестокото, каращо я да кашля стържене в пресъхналото гърло.

„Няма да се поддам — помисли си. — Не бива да се поддавам. Както и в Каер Морхен, трябва да стана, да се преборя, да победя, да задуша болката и слабостта в себе си. Трябва да стана и да вървя. Сега поне знам посоките. Там, където сега е слънцето, е запад. Трябва да вървя, трябва да намеря вода и нещо за ядене. Длъжна съм. Иначе ще загина. Това е пустиня. Попаднала съм в пустиня. Това, в което влязох в Кулата на чайката, е бил магически портал, магьосническо приспособление, с помощта на което е възможно пренасянето на големи разстояния…“

Порталът в Тор Лара беше доста странен. Когато избяга на последния етаж, установи, че там няма нищо, дори прозорци, само голи, покрити с плесен стени. И на една от стените изведнъж се запали неправилен овал, излъчващ бяла светлина. Тя се поколеба, но порталът я притегляше, приканваше я, направо я молеше да мине през него. А друг изход нямаше, само този светещ овал. Така че тя затвори очи и пристъпи през него.

А после имаше само ослепителна яркост и шеметен водовъртеж, вихър, лишаващ от дъх и притискащ ребрата. Тя помнеше и полет в тишина, студ и пустота, а после отново избухване и бушуващ въздух. Над нея всичко беше синьо, а отдолу беше мъглива сивота…

Порталът я изстреля в полет, както орле пуска прекалено тежка за него риба. Когато падна върху камъните, веднага изгуби съзнание. Не знаеше за колко време.

„В храма съм чела за порталите — спомни си тя и изтръска пясъка от косите си. — В книгите се споменаваше за телепортали, действащи изкривено или хаотично и пренасящи до неясно къде. Порталът в Кулата на чайката е бил точно такъв. Изхвърлил ме е някъде на края на света. Никой не знае къде. Никой няма да ме търси тук и никой няма да ме намери. Ако остана тук, ще умра.“

Изправи се. Мобилизирайки всичките си сили и придържайки се за скалата, направи първата си крачка. После втора. И трета.

Още с първите крачки разбра, че токите на десния й ботуш са скъсани и горната част на ботуша се смъква, затруднявайки ходенето. Седна, този път умишлено, а не по принуда, и огледа дрехите и снаряжението си. Съсредоточи се върху това действие и забрави за умората и болката.