Време на презрение

Малко топло кълбо от светлина се издигна от дланта й като пеперуда, хвърляйки върху камъните подвижна мозайка от сенки. С бавно движение на ръката Цири успокои кълбото и го премести така, че да увисне пред нея. Това не беше най-доброто решение — светлината я заслепяваше. Тя придвижи светлината зад гърба си, но и това нямаше добър ефект — собствената й сянка падна върху пътя й, влошавайки видимостта. Цири бавно премести светещата сфера отстрани, спря я малко по-високо от дясното си рамо. Макар кълбото да не можеше да се сравнява с истинската магическа Aine, девойката беше невероятно горда от своя подвиг.

— Ха! — възкликна тя надуто. — Жалко, че Йенефер не вижда това!

Цири тръгна нататък бодро и енергично, като крачеше бързо и избираше уверено пътя под мъждукащата и неуверена светлина, създавана от кълбото. Докато вървеше, се опитваше да си спомни и други заклинания, но нито едно от тях не беше подходящо за конкретната ситуация, при това някои изискваха твърде много усилия и тя малко се боеше от тях, не искаше да ги използва, без да е крайно необходимо. За съжаление не знаеше нито едно заклинание, способно да създаде храна или вода. Знаеше, че такива заклинания съществуват, но не умееше да използва нито едно от тях.

В светлината на магическата сфера мъртвата допреди малко пустиня изведнъж се изпълни с живот. Под краката на Цири тромаво прибягваха лъскави бръмбари и мъхнати паяци. Малък жълто-червен скорпион, влачещ след себе си сегментна опашка, бързо пресече пътя й и се скри в един процеп между камъните. Зелено гущерче с дълга опашка се стрелна в мрака, шумолейки върху чакъла. Пред нея се разбягаха някакви наподобяващи едри мишки гризачи, чевръсти и високо подскачащи на задните си лапи. На няколко пъти тя зърваше в тъмнината блясък на очи, а веднъж чу и смразяващо кръвта съскане, излизащо изпод една камара камъни. Ако преди това се беше надявала да хване нещо подходящо за ядене, то това съскане окончателно я отказа да търси в камъните. Започна да гледа внимателно в краката си, спомняйки си за всички онези гравюри, които беше разглеждала в Каер Морхен. Гигантски скорпион. Скарлетия. Ужасница. Вихт. Ламя. Ракопаяк. Чудовища, живеещи в пустините. Тя вървеше, боязливо се оглеждаше и внимателно се ослушваше, като стискаше с потната си длан дръжката на камата.

След няколко часа светещото кълбо помръкна и хвърляният около нея кръг светлина намаля и се разми. Цири едва успя да се съсредоточи и пак изрече заклинанието. За няколко секунди кълбото засвети ярко, но веднага помръкна отново. Положеното усилие я накара да се олюлее, пред очите й заиграха черни и червени петна. Тя седна тежко, карайки чакъла и камъчетата под нея да изскърцат.

Кълбото угасна напълно. Цири вече не се опитваше да направи заклинанието — изтощението, опустошението и липсата на енергия, които чувстваше, предварително обричаха опитите й на провал.

Пред нея, далеч на хоризонта, се надигаше неясен отблясък.

„Загубила съм пътя — с ужас осъзна тя. — Всичко съм объркала… Отначало вървях на запад, а сега слънцето ще изгрее право пред мен. Това означава…“