Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Абе ела направо с усмирителна риза и я отведи нанякъде — заувещавах Джордж. — Просто не виждам друг начин.

Не бяха първите думи, които му рекох през онзи следобед, но бяха съвсем скоро след първите. А те гласяха: „Яко закъсах, Джордж. Царицата на минетите заплашва, че ще се самоубие, а на мен хуят ми ще окапе от всичките й свирки!“.

Беше събота следобед и двамата седяхме в кухнята му в провинциален френски стил от двете страни на масата от избелено дърво, а жена му Анет — бруклинска красавица, метър и петдесет на ръст, с ягодоворуса коса, гладка кожа, достойна за реклама на сапуните „Айриш Спринг“, и отвратителен бруклински акцент — ни правеше кафе. Всъщност не ставаше дума само за кафе (а включваше посипани с пудра захар гевречета, пандишпанени сладкиши, кафе и пресни нарязани плодове), понеже Анет никога не вършеше половинчати неща, особено когато се отнасяха до изпълнението на основната й мисия в живота — да създава на Джордж възможно най-удобния и прекрасен живот. Не че Джордж не си го заслужаваше напълно.

Шестдесет и две годишен, с дванадесет години по-стар от Анет, той бе живо опровержение на поговорката, че вълкът не си менял нрава. Онези, които не бяха срещали Джордж през последните двадесет и две години, можеше и да те предупредят: „Тоя, ако го видиш на улицата, мини на отсрещния тротоар и гледай да не срещнеш погледа му. Зъл и опасен е, особено като е пиян, а това значи — по всяко време. И ако случайно не те пребие или просто не те провеси надолу с главата за глезените и не те разтръска, не си прави труд да викаш полиция, освен ако не ги предупредиш, че те е нападнал един тип на име Джордж, висок метър и осемдесет и пет и тежащ сто и петнайсет кила. Иначе няма да си вземат упойващите стрелички и ще стане повторение на последното полицейско фиаско, когато пияният до козирката Джордж събрал пищовите на трима полицаи и ги хвърлил в голям контейнер за боклук (полицаите, имам предвид, а не оръжието)“.

В крайна сметка полицаите били спасени, а Джордж по някое време изтрезнял и от двадесет и две години се мъчел да изкупи прегрешенията си. Успял да натрупа състояние от търговия с недвижими имоти, второ състояние — от клиники за рехабилитиране на наркомани, а междувременно помогнал на повече възстановяващи се хамптънски алкохолици от всички останали членове на „Анонимните алкохолици“, взети заедно.

Най-смешното е, че за пръв път го видях по телевизията. Заплашително красивото му лице ми се облещи от екрана в три след полунощ, докато се бях надрусал яко с кокаин. Джордж рекламираше клиниката си „Сифилд“ с приказки от рода на: „Пиян ли си? Надрусан ли си? Имаш ли представа къде е семейството ти? Имаш нужда от помощ. Отговорът се нарича «Сифилд».“ Моят отговор се състоеше в запокитена през екрана бронзова статуя, която прекрати преждевременно рекламата на Джордж.