Проклетата кауза

Рано на следващата сутрин мъглата зад прозорците ми беше плътна, а в Куантико бе по-тихо от обикновено. От стрелбищата не се чуваха изстрели. Морските пехотинци, изглежда, още спяха. Докато минавах през двойната стъклена врата, водеща към фоайето с асансьорите, чух как изщраква ключалката и се отваря вратата на съседния на моя апартамент.

Натиснах бутона на асансьора и се загледах в двете агентки, облечени в строги костюми, застанали от двете страни на светла чернокожа жена, която ме гледаше вторачено, сякаш се чудеше откъде ме познава. Лорън Маккомб имаше предизвикателни тъмни очи и гледаше горделиво и нагло, сякаш само гордостта бе това, което я крепеше.

— Добро утро — казах.

— Доктор Скарпета — сериозно ме поздрави едната агентка и всички се качихме в асансьора.

Пътувахме мълчаливо до първия етаж. Усетих неприятна миризма на застояло от жената, която бе научила Джоуъл Хенд как да си направи бомба. Тя бе обута в тесни избелели джинси и маратонки. Дългата широка бяла риза не можеше да скрие впечатляващата й фигура, която сигурно бе допринесла за фаталната грешка в преценката на Едингс. Стоях зад Лорън Маккомб и агентките и оглеждах лицето й. Тя често облизваше устни, загледана във вратата, която не се отвори достатъчно бързо за мен.

Тишината беше плътна като мъглата навън. После се озовахме на първия етаж. Излязох последна от асансьора и загледах как агентките поведоха Маккомб, без да я докоснат и с пръст. Нямаше нужда да го правят, тъй като тя не се съпротивляваше. Тръгнаха надолу по коридора, после завиха в един от многобройните пасажи. Изненадах се, когато Лорън Маккомб спря и погледна към мен. Тя срещна недружелюбния ми поглед и продължи напред, с една стъпка по-близо до това, което се надявах да стане дълъг престой в затвора.

Качих се по стълбите и влязох в кафенето, където по стените висяха знамената на всички щати. Видях Уесли в ъгъла под знамето на Роуд Айлънд.

— Видях Лорън Маккомб — казах и оставих таблата си. Уесли хвърли поглед към часовника си.

— Днес ще я разпитват.

— Мислиш ли, че ще каже нещо, което би могло да ни помогне?

Той побутна солта и пипера към мен.

— Не. Прекалено късно е — простичко каза той.

Закусих бъркани яйца с препечен хляб и черно кафе и наблюдавах как младите агенти и ченгета си приготвят омлети и вафли. Някои си правеха сандвичи с бекон и наденички. Помислих си колко досадно нещо е старостта.

— Трябва да тръгваме — казах и взех таблата, защото понякога не си заслужаваше човек да си губи времето с ядене.

— Все още закусвам, шефе — отговори Уесли.

— Ядеше само бисквита, а и нея вече я няма.

— Може да си взема още.

— Няма да го направиш.

— Мисля.

— Добре. Кажи тогава — погледнах го, заинтересувана от това, което искаше да каже.

— Колко важна е тази «Книга на Хенд»?

— Много. Един от проблемите започнал с това, че Дани взел книгата и я дал на Едингс.

— Защо мислиш, че е толкова важна?

— Ти си човекът, който се занимава с профили. Би трябвало да знаеш. Книгата обяснява поведението им. Прави ги предсказуеми.