Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Мисля, че има и нещо друго.

— Друго? Не, нищо, поне не го зная, госпожо.

— Да — заяви госпожа Дю Бари с усмивка, примесена с нетърпение, — някой влизаше в двора, докато вие излизахте.

— Чувствам се зле, госпожо, и не мога да си спомня.

— Беше жена. Е? Сещате ли се вече?

— Имам лошо зрение. Не виждам нищо на повече от две крачки, тоест дотам, където се намирате сега. Не различавам нищо, така че преценете сама.

— Е, добре, щом не сте видели дамата, аз искам да ви кажа коя беше тя.

— Дамата, която влизаше, когато аз излизах?

— Именно. Беше моята зълва, госпожица Дю Бари.

— А, много добре, госпожо! Но аз не я забелязах…

— О, дори разговаряхте с нея.

— С госпожица Дю Бари?

— Да, с нея. Но в този ден тя се наричаше госпожица Флажо.

— А! — извика старицата с горчивина, която не можа да прикрие. — Аха! Тази мнима госпожица Флажо, която изпрати да ме потърсят и ме накара да отида, е вашата зълва?

— Самата тя, госпожо.

Старата жена сбърчи гъстите си побелели вежди.

— Мисля — каза тя, — че това посещение не е от голяма полза за мене.

— Не бихте ли могли въпреки тази несъмнено болезнена рана, която може би не е чак толкова опасна, да направите усилие и да издържите едно пътуване с карета до Люсиен и да постоите права за миг с мене в кабинета на Негово величество.

— Невъзможно, госпожо. Само при мисълта да стана се влошавам.

— Госпожо — подхвана графинята тихичко, — имам чудесен мехлем за такива рани. Прилагането му обаче зависи от вида на изгарянето.

— Как така?

— Има изгаряне, което е обикновено зачервяване, други стават на мехури и най-после дълбоки рани. Не съм лекар, но всеки през живота си се е изгарял повече или по-малко.

— Моето изгаряне е дълбока рана, госпожо.

— Трябва само да видя какво е изгарянето.

Старата запротестира високо.

— О, не, госпожо! — каза тя. — Не мога да ви представя подобна гледка.

— Няма закони на приличието там, където е нужна помощ за ближния, госпожо!

И внезапно тя протегна ръка към крака на старицата, който беше опънат върху едно кресло. Чу се страшен вик на болка, въпреки че графинята едва го беше докоснала. „О, добре играе!“ — прошепна графинята, която изучаваше всяка промяна по нещастното лице на госпожа Дьо Беарн.

— Умирам! — каза старата жена.

И пребледняла, тя обърна очи и падна по гръб, като че ли щеше да припадне.

— Позволявате ли, госпожо — попита фаворитката.

— Да, госпожо — каза нещастницата с безжизнен глас.

Госпожа Дю Бари не загуби нито миг. Тя откопча първата карфица от превръзките около крака, после бързо-бързо ги разви. За нейна голяма изненада старата не протестира. „Тя очаква да стигна до компреса, за да закрещи, но докато заглушавам виковете й, ще видя крака“ — промърмори фаворитката. Най-после компресът бе развит и пред очите на госпожа Дю Бари се разкри истинска рана. Беше истинска рана, а не преструвка. Синкава и кървяща, тя свидетелстваше красноречиво за изгарянето. Възможно беше наистина госпожа Дьо Беарн да е видяла и познала Шон и тогава бе действала като Порция105 и Муций Сцевола106.