Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Тръгвай, кочияш! — извика графинята.
На пазара „Сент Маргьорит“ госпожа Дю Бари скочи на земята, тъй като се страхуваше да не би шумът от колата да извести хитрата старица, която несъмнено беше нащрек. Тя нахълта през широко отворената врата на хана. Никой не я видя да влиза, но на стълбата срещна съдържателката.
— Госпожа Дьо Беарн? — попита графинята.
— Госпожа Дьо Беарн е болна и не приема.
— Да, зная и идвам за новини — каза графинята.
И лека като птичка, тя за миг изкачи стълбата.
— Госпожо, госпожо! — извика съдържателката. — Искат да влязат насила при вас.
— Кой точно? — попита старата тъжителка от стаята си.
— Аз! — отвърна графинята.
— Госпожа графинята тук! — извика пострадалата и пребледня от уплаха.
— Да, скъпа госпожо, идва да изрази своето съчувствие към вашата болка, за което бях уведомена веднага. Опишете ми какво стана, моля ви.
— Не се осмелявам, госпожо, да ви приема в този коптор.
— Зная, че притежавате замък в Тюрен, и ще ви извиня за обстановката в странноприемницата.
Графинята седна и госпожа Дьо Беарн разбра, че ще остане.
— Много ли ви боли, госпожо? — попита госпожа Дю Бари.
— Да, ужасно е. Но какво да се прави? Нещастието никога не идва само.
— Знаете, че кралят ви очакваше тази сутрин, нали, госпожо?
— Имам извинение и то е в страданието ми. Разчитам да поднеса скромните си извинения на Негово величество.
— Може би станалото с вас нещастие е предизвикано от силно вълнение?
— О! Не казвам, че не е така! — възкликна тъжителката, като само с горната част на тялото си направи поклон. — Бях твърде развълнувана от честта, която ми оказахте, приемайки ме любезно у вас.
— Мисля, че има и нещо друго.
— Друго? Не, нищо, поне не го зная, госпожо.
— Да — заяви госпожа Дю Бари с усмивка, примесена с нетърпение, — някой влизаше в двора, докато вие излизахте.
— Чувствам се зле, госпожо, и не мога да си спомня.
— Беше жена. Е? Сещате ли се вече?
— Имам лошо зрение. Не виждам нищо на повече от две крачки, тоест дотам, където се намирате сега. Не различавам нищо, така че преценете сама.
— Е, добре, щом не сте видели дамата, аз искам да ви кажа коя беше тя.
— Дамата, която влизаше, когато аз излизах?
— Именно. Беше моята зълва, госпожица Дю Бари.
— А, много добре, госпожо! Но аз не я забелязах…
— О, дори разговаряхте с нея.
— С госпожица Дю Бари?
— Да, с нея. Но в този ден тя се наричаше госпожица Флажо.
— А! — извика старицата с горчивина, която не можа да прикрие. — Аха! Тази мнима госпожица Флажо, която изпрати да ме потърсят и ме накара да отида, е вашата зълва?
— Самата тя, госпожо.
Старата жена сбърчи гъстите си побелели вежди.
— Мисля — каза тя, — че това посещение не е от голяма полза за мене.
— Не бихте ли могли въпреки тази несъмнено болезнена рана, която може би не е чак толкова опасна, да направите усилие и да издържите едно пътуване с карета до Люсиен и да постоите права за миг с мене в кабинета на Негово величество.
— Невъзможно, госпожо. Само при мисълта да стана се влошавам.
— Госпожо — подхвана графинята тихичко, — имам чудесен мехлем за такива рани. Прилагането му обаче зависи от вида на изгарянето.
— Как така?
— Има изгаряне, което е обикновено зачервяване, други стават на мехури и най-после дълбоки рани. Не съм лекар, но всеки през живота си се е изгарял повече или по-малко.
— Моето изгаряне е дълбока рана, госпожо.
— Трябва само да видя какво е изгарянето.
Старата запротестира високо.
— О, не, госпожо! — каза тя. — Не мога да ви представя подобна гледка.
— Няма закони на приличието там, където е нужна помощ за ближния, госпожо!
И внезапно тя протегна ръка към крака на старицата, който беше опънат върху едно кресло. Чу се страшен вик на болка, въпреки че графинята едва го беше докоснала. „О, добре играе!“ — прошепна графинята, която изучаваше всяка промяна по нещастното лице на госпожа Дьо Беарн.
— Умирам! — каза старата жена.
И пребледняла, тя обърна очи и падна по гръб, като че ли щеше да припадне.
— Позволявате ли, госпожо — попита фаворитката.
— Да, госпожо — каза нещастницата с безжизнен глас.
Госпожа Дю Бари не загуби нито миг. Тя откопча първата карфица от превръзките около крака, после бързо-бързо ги разви. За нейна голяма изненада старата не протестира. „Тя очаква да стигна до компреса, за да закрещи, но докато заглушавам виковете й, ще видя крака“ — промърмори фаворитката. Най-после компресът бе развит и пред очите на госпожа Дю Бари се разкри истинска рана. Беше истинска рана, а не преструвка. Синкава и кървяща, тя свидетелстваше красноречиво за изгарянето. Възможно беше наистина госпожа Дьо Беарн да е видяла и познала Шон и тогава бе действала като Порция105 и Муций Сцевола106.
105
Порция — дъщеря на философа Катон, която се самоубива, като поглъща горещи въглени след смъртта на съпруга си — бел.прев.
106
Муций Сцевола — римски герой, проникнал в лагера на етруските, за да убие краля им Порсена. Сгрешил жертвата си, той си изгаря ръката, за да се накаже — бел.прев.