Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
— Не? Може би си права. В теб има особена магическа сила, която крадешком се е промъкнала в кръвта ми и е направила заклинание, така че да мисля само за теб, да мечтая за теб, да копнея за теб, докато си мисля, че ще полудея. Не трябваше да бъде по този начин.
Тя потърси лицето му. Видя в твърдите му черти желание и нещо като респект, примесен със съжаление. Със стегнат глас, почти шепот, тя каза:
— Как трябваше да бъде?
— Кой може да каже? Вероятно така е било предвидено, след всичко, това е трябвало… сигурно… да стане.
Той наведе устни отново, отпускайки косата й и се наведе да я вдигне на ръце. Сирен почувства бързото завъртане, когато той се насочи към леглото. Част от нея я караше да поиска той да обясни това, което беше казал, но имаше една също толкова пламенна част, която не искаше да знае, страхуваше се да узнае. Със силно стиснати очи, тя отстрани съмненията и страховете, отпускайки се в препускащото удоволствие на този миг.
В това той също беше различен. Докосването му винаги е било галещо, но сега имаше по-голяма нежност в него, изключително продължителна ласка, която тя разбираше, че е само заради нараняванията й. Тя беше увличаща, омайваща — беше му благодарна за това и потърси най-хубавото, което можеше, в отговор.
Това стана част от тях и от тази нощ подхранваше, усилваше желанието и страстта им. Те го потърсиха в хиляди леки целувки и ласки, напрегнати, с разтуптени сърца и плътно затворени очи, отдавайки се на разкоша, на най-чисто усещане.
Тя усети шума на кръвта във вените си, бързото й горещо преминаване, което излъчваше жар в кожата, така че съблече нощницата си и я остави да изтече от пръстите й през ръба на леглото на пода. Чаршафът под нея беше гладък и хладен, колосан и свеж. Над главите им тропаше дъждът, успокоителен звук, който се смесваше с шума от бързото й дишане. Огънят тихо пукаше, изпращайки подскачащите си жълто-оранжеви рисунки по стените и правеше тъмнината в ъглите на стаята да изглежда още по-дълбока, превръщаше единствената горяща свещ в запалена звезда.
Постепенно съзнанието й се отпусна. Твърдостта на тялото му беше приятна и възбуждаща. Тя я изучаваше с безсрамно удивление, разтваряйки пръсти в меките косми на гърдите му, нежно прокарвайки нокти по плоския му корем, триейки длани в твърдите му бедра, правеше кръгови движения, опитваше с чувствителни пръсти невероятно гладката му и пружинираща дължина. Той я окуражаваше, възбуждаше я като на свой ред прокарваше влажния си език по вдлъбнатините и нежните възвишения на тялото й, довеждайки я с умение и съвършена нежност до готовност.
Тя прокара нокти по твърдите мускули на широкия му гръб. Те потрепваха под допира й и изпращаха тръпка през него, което показваше сдържаността, която си е наложил. Разбирането на това я изпълни с безгранична любяща радост, която подхранваше собственото й разтапящо и влажно освобождение. Тя въздъхна, притискайки се към него, после извика, когато той сграбчи тялото й за кръста, плъзвайки ръката си по хълбока и я придърпа към неподдаващата твърдост на тялото си. Тя разтвори бедра, прие го в себе си, подпомагайки неговото дълбоко, уверено навлизане.
Той изговори името й като дрезгава молба, когато се издигна над нея. Тя се движеше под него, приканваше го по-дълбоко, трепереща от необходимостта да усети силата му. Той й я даде, като отпусна потапящите се движения на тялото си без ограничения, в стремглаво препускане към удовлетворението. Прие го в себе си, обкръжи го, отдавайки, повдигайки се да го посрещне, завладяна от красотата и силата на най-първичната част от живота и неконтролируема радост. Телата им се преплетоха, все по-близо и по-близо; зажаднели, те заедно стигнаха до конвулсивния миг на избухването на непоносима красота.
И все пак всеки от тях беше пленен от собственото си възхитително удоволствие, разделени, макар и съединени. Те бяха свалили маските си в края на маскарада и ги бяха захвърлили, но скрито в себе си продължаваха да ги носят.
17.
Когато Сирен се събуди, утринната светлина все още беше неясна, помрачена от сивите облаци и продължаващият дъжд. Тя полежа, чувствайки дълбокото и равно дишане на Рене до себе си, топлотата на тялото му до нейното. Но в мислите й нямаше покой. Събитията о миналата вечер бяха оставили тревожно чувство у нея. Не беше само защото тя и Рене бяха нападнати — имаше още нещо, което се въртеше в главата й. То се беше прокраднало от съня й — нещо трескаво и блуждаещо — видение без същност.
Внезапно разбра.
Гастон.
Не съществуваше никой друг, който толкова да иска да унищожи Рене, никой, който да желае повече да я отнеме от него! Връщането на Гастон в града съвсем точно съвпадаше с нападението и беше трудно да се повярва, че това съвпадение е случайно. Мъжът, който се беше опитал да я отвлече, беше с маска. През повечето време той стоеше зад нея, извън полезрението й. Възможно ли да е бил Гастон? Не искаше да мисли, че е така, но подозренията оставаха.