Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

Норман Райнфелд бе трийсетгодишен гений по наказателно право, който беше поставил рекорд, дипломирайки се в Харвард на двайсет и една години, а след това отклони безкрайно благоприятното предложение за работа в престижната адвокатска кантора на баща си и дядо си на Уолстрийт, предпочитайки работа в Асоциацията; там той посвети цялото си време да защитава с всички сили чернокожите, заплашени от смъртно наказание. Беше изключително способен в работата си, въпреки че успехите му на Юг бяха рядкост, но това не бе по негова вина. Повечето от чернокожите, както и повечето от белите южняци, които отиваха в газовите камери, напълно си го заслужаваха. Заедно с екипа си от специалисти Райнфелд печелеше повече процеси, отколкото се очакваше, а при делата, които губеше, обикновено успяваше да запази живота на осъдените чрез безчислени изтощителни отлагания и обжалвания. Четирима от предишните му клиенти бяха изпратени в газовата камера, на електрическия стол или за умъртвяваща инжекция, но и тези четирима струваха много, прекалено много на Райнфелд. Той присъства при изпълнението на присъдите и на четиримата и при всяка екзекуция подновяваше обета си да погази всеки закон, да потъпче всякакви нравствени норми, да обиди всеки съд, да прояви непочтителност към всеки съдия, да пренебрегне всякакви разпоредби, с една дума, да направи всичко възможно, но да предотврати законното убийство на едно човешко същество от друго. На незаконните убийства на човешки същества, извършвани така изкусно и жестоко от неговите клиенти, той не обръщаше внимание. Не беше негова работа да разсъждава върху тези убийства и той не разсъждаваше. Затова пък пламенно даваше воля на справедливия си свещен гняв срещу законните убийства.

Рядко спеше повече от три часа на нощ. Как можеше да го хване сън, когато го чакаха трийсет и един клиенти, заплашени от смъртна присъда. Плюс още седемнайсет, които очакваха процесите си. Плюс осем самовлюбени адвокати, които трябваше да надзирава. Беше на трийсет, а изглеждаше на четирийсет и пет. Бе остарял, злобен и раздразнителен. При нормални обстоятелства той би бил прекалено зает, за да присъства на събрание на чернокожите пастори от Клантън, Мисисипи. Но обстоятелствата не бяха нормални. Ставаше дума за Хейли. Бащата, обезумял от мъка. Човекът, който се разплати. Най-шумното криминално дело в страната за момента. Това бе Мисисипи, където години наред бели бяха стреляли по чернокожи с повод и без повод и никой не бе давал и пет пари; където бели бяха изнасилвали чернокожи и всички го бяха възприемали като някакъв спорт; където бесеха негрите, задето се съпротивлявали. А сега един чернокож баща бе убил двама бели мъже, изнасилили дъщеря му, и го очакваше газова камера за нещо, което преди трийсет години би минало незабелязано, ако беше бял. Това бе делото, неговото дело и той лично щеше да го поеме.