![Време да убиваш [A Time to Kill-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/5/1/4/vreme-da-ubivash-a-time-to-kill-bg-download.jpg)
Време да убиваш [A Time to Kill-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божидар Стойков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да убиваш [A Time to Kill-bg]». Краткое содержание книги:
— Кой е говорил нещо за заеми?
— Ти спомена нещо за банките.
— Мисля, че разпъвахме Бъкли на кръст. Много ми беше забавно.
— Не трябва да критикуваш, Стан. Тоя навик лесно се придобива, но да се отървеш от него е невъзможно. Лишава душата от нейната специфичност.
— Ужасно съжалявам. Ще ми простиш ли някога?
— За заема ли?
— Добре де. За какво ти е?
— Има ли някакво значение?
— Какво искаш да кажеш с това „има ли някакво значение“?
— Слушай, Стан, единственото, за което би трябвало да се безпокоиш, е дали ще мога да ти върна парите след три месеца.
— Така да бъде. Ще можеш ли да ми върнеш парите след три месеца?
— Уместен въпрос. Разбира се, че ще мога.
— Хейли май ще те докара до просяшка тояга, а? — усмихна се банкерът.
— Така е — призна Джейк. — Невъзможно е да се заловя с нещо друго. Процесът е след три седмици и дотогава не мога да правя нищо допълнително.
— Колко ще изкараш от това дело?
— Деветстотин в брой. Целият хонорар е десет хиляди.
— Деветстотин долара?
— Да, не си ли спомняш, че той не успя да вземе заем срещу земята си.
— Евтино си се продал.
— Естествено, ако ти беше дал заем на Карл Лий срещу земята му, нямаше да се наложи аз да искам заем.
— Предпочитам да дам на теб.
— Чудесно. Кога ще получа чека?
— Много си припрян.
— Знам ви аз колко време отива с вашите комисии по заемите, финансови ревизори, тук вицепрезиденти, там вицепрезиденти и накрая някой вицепрезидент може би ще одобри заема ми след месец-два, ако така пише в сборника с разпоредбите и ако сте в подходящо настроение. Знам ви как действате.
— За три часа добре ли е? — погледна часовника си Аткавидж.
— Мисля, че е добре.
— Без гаранция?
Джейк си обърса устата и се наведе напред. Заговори тихо:
— Къщата ми е архитектурен паметник и си има забележителни ипотеки, пък и ти имаш запазени права върху колата ми до изплащането на дълга, така ли е? Ще ти дам първата ипотека, но ако се опиташ да я обявиш за просрочена, ще те убия. За каква гаранция говориш?
— Извинявай, че попитах.
— Кога ще получа чека?
— В три следобед.
Появи се Клод и напълни отново чашите е чай.
— Имате пет минути — каза високо той.
— Осем — отвърна Джейк.
— Слушай какво, големецо — захили се Клод. — Това тук не ти е съдебна зала и снимката ти във вестника не струва и два цента при мен. Казах пет.
— Още по-добре. И без това ребрата ми бяха жилави.
— Не виждам да си оставил нещо в чинията.
— Как няма да ги изям при тази цена?
— Ако продължаваш да се оплакваш, ще станат и още по-скъпи.
— Тръгваме — изправи се Аткавидж и хвърли един долар на масата.
В неделя следобед семейство Хейли се хранеха под дървото, далеч от блъсканицата около баскетболния кош. Настъпили бяха първите летни горещини и тежка, лепкава влага се стелеше ниско над земята, прониквайки навсякъде. Гуен трепеше мухите, докато децата и баща им ядяха топли пържени пилета и се потяха. Малките хапнаха набързо и хукнаха към новата люлка, която Ози бе направил за синовете и дъщерите на своите питомци.
— Какво ти правиха в Уитфийлд? — попита тя.
— Нищо особено. Питаха ме един куп въпроси, караха ме да правя няколко теста. Глупости разни.
— Как се държаха?
— Сложиха ми белезници, а стените бяха тапицирани.
— Не думай. Туриха те в стая с тапицирани стени, така ли? — На Гуен й стана забавно и тя успя да се усмихне. Напоследък рядко й се случваше.
— Туриха ме я. Гледаха ме, като че ли съм шимпанзе. Разправяха, че съм бил прочут. Тия, дето ме пазеха, ми казаха, че се гордеят с мен — единият беше бял, другият — черен. Заявиха, че съм направил точно това, което трябва, и че се надяват да се откача. Мед ми капна на сърцето.
— Какво викат докторите?
— Нищо — до процеса. Там ще кажат, че съм наред.
— Откъде знаеш какво ще кажат?
— Джейк ми съобщи. Още не съм го чувал да сбърка нещо.
— Той намери ли ти доктор?
— Намери, един шантав пияница, кой го знае откъде го изрови. Разправя, че бил психиатър. Приказвахме два пъти в канцеларията на Ози.
— Той какво рече?
— Не се е отпускал много-много. Джейк вика, че щял да каже каквото ние искаме.
— Сигурно е някой истински и добър доктор.
— Мястото му е май при ония в Уитфийлд.
— Откъде е?
— Май от Джаксън. В нищо не беше сигурен. Държеше се, като че и него съм тръгнал да убивам. Кълна се, че и двата пъти, когато идва да си приказваме, беше пиян. Задаваше ми едни въпроси — нито той, нито аз ги разбирахме. Водеше си бележки като някой големец. Каза, че вероятно можел да ми помогне. Питах Джейк за него. Рече ми да не се тревожа, щял да бъде трезвен на процеса. Ама на мен ми се видя, че и Джейк е разтревожен.