История на Първото българско царство

От IX в. нататък сведенията стават по-пълни, тъй като вече придобиват стойност както латинските, така и местните български извори. За момент ги оставяме настрана, за да отбележим повишената активност на гръцките хронисти към края на IX в. и началото на X в., които са описвали събитията от IX в. Най-старият е Георги Монах, чието съчинение се опира на Теофан, но продължава до 842 г. Интересът му към църковната история обаче го прави склонен да пренебрегва външната политика. Но основните извори за този век са два цикъла от хроники, писани в средата на X в. Единият се състои от историята на Генезий, достигаща до 886 г. — важно, но предубедено съчинение, явно писано под официална протекция, и хрониката, известна като Продължение на Теофан, книга I—V, също създадена по поръчение на император Константин Багренородни, който лично добавил една глава за своя дядо, Василий I. Другият цикъл се състои от кратките хроники, основаващи се на хрониката на загадъчния Логотет, която достига до 948 г. Неговото съчинение не е публикувано, но славянският му превод и редакциите на Лъв Граматик и Теодосий Мелитински вероятно доста точно възпроизвеждат оригинала. Близо до него е и Продължението на Георги Монах. Книга VI от Продължението на Теофан до 948 г. се опира на Логотет, като се прибавени някои разпространени предания; от 948 до 961 г. тя очевидно се опира на съвременна информация.473

След 961 г. броят на хронистите отново намалява. За управлението на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и ранните години на Василий II разполагаме с ценните свидетелства на един техен съвременник, Лъв Дякон. А за царуването на Самуил и българските войни на Василий II разчитаме единствено на хрониката, писана от Йоан Скилица в средата на XI в. и отнасяща се до периода 811 — 1079 г. Скилица е почерпил материала си от всички преходни хроники, обхващащи този период, но твърди, че е избегнал техните предразсъдъци — с други думи, въвел е нови. Скилица е изполузвал и един или повече други извори, не достигнали до наши дни. Съчинението му (до 1057 г.) е било преписано дословно (някъде около 1100 г.) от Кедрин и е включено в една иначе маловажна компилация. То е най-достъпно в този си вид. Но има и един друг препис на Скилица, осъществен от българския епископ Михаил Деволски, който вмъкнал различни добавки — най-вече имена и дати, — всички с голямо значение за българските историци, които иначе нямаше да научат за тях474. Останалите гръцки хронисти, засягащи по-накратко периода на Първата българска държава, като Зонара, Манаси, Глика и други, тук нямат голямо значение за нас. Освен хрониките, през целия период са били писани и различни жития на светци. Най-важните сред тях са творбите на Теофилакт, гръцкия архиепископ на Охрид, от края на XI в. Теофилакт е написал съчинение за ранните български мъченици и е редактирал житието на св. Климент, прочутия апостол на Кирило-Методиевото дело. И в двата случая той вероятно е ползувал местните български предания и може би някои писмени източници, затова творбите му трябва да се считат за първите самобитни образци на българската историческа литература. Има и други, чисто византийски произведения, в които от време на време се срещат сведения, хвърлящи неоценима светлина върху българската история — жития на патриарси, като например Vita Nicephori от Игнатий, Vita Ignatii от Никита или много важната анонимна творба Vita Euthymü, или пък жития на местни светци, като Vita S. Lucae Junioris, Vita S. Niconis Metanoeite, Vita S. Mariae Novae и други. Непреднамереният и случаен характер на сведенията ги прави още по-достоверни, въпреки че всички местни житиеписци рядко използуват дати. Още по-важни, макар и малко на брой, са поредиците от писма на различни гръцки духовници и държавници — кореспонденцията на патриарсите Фотий, Николай Мистик (последната от огромно значение относно царуването на Симеон) и Тефилакт, на император Роман Лакапин и, най-интересната от всички, на имперския пратеник Лъв Магистър, която включва някои от Симеоновите отговори. По отношение на тези писма не бива да се забравя, че авторите им са били политически ангажирани, твърдо са държали на възгледите си и са· преследвали определени цели — следователно, сведенията им са дълбоко пристрастни. Това с особена сила важи за великите патриарси. Към житийните произведения трябва да причислим и Списъка на българските архиепископи (цитиран у Дюканж) и грамотите на Василий II за българската църква след завладяването на България. Най-накрая, съществуват и различни гръцки трактати, от които най-известни и важни са съчиненията на император Константин Багренородни и преди всичко — своеобразният компендиум от история, етнография и дипломати-чески съвети, известен като De Administrando Imperio. 3a съжаление, колкото и да е странно, Константин никъде не говори пряко за България — тема, по която трябва да е разполагал с изобилна информация.475 Още по-важни (тъй като се отнасят до неясния период на Самуиловото царуване) са двата трактата, обединени под общото заглавие „Strategicon“ на Кекавмен, единият писан от самия Кекавмен, а другият — от негов роднина, вероятно наричан Никулица. За авторите не се знае почти нищо, освен че техни роднини са изиграли значителна роля в българските войни на Василий II. Трактатите съдържат поредица от общи предписания, често подкрепени с исторически примери. За българите се споменава и в любопитния „Lexicon“, съставен в X в. от Свидас476.