История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
И наистина, поглъщането от Империята не се оказало толкова страшно за България, защото то не се осъществило прекалено рано. Българските владетели разполагали с време да изградят у народа си самосъзнание, достатъчно силно, за да оцелее. Междувременно мирът и проникването на гръцката култура дошли като благодат за изнурената страна и дали на българите повече, отколкото биха могли да научат в една продължителна борба за независимост. Сега те имали своите спомени и още нещо по-важно — своята славянска църква, която да им напомня кои са, и всичките учения на поп Богомил и неговите последователи не успели да унищожат това наследство. И така, когато ударил часът и Империята престанала да бъде източник на познания и блага, България била готова отново да се обедини около знамето на независимостта, издигнато от благородния род на Асеновци в Търново.
Струвало си всичко това да бъде преживяно — струвало си не само за България, но и за други страни. Прабългарите дали организация на славяните и ги издигнали над хаоса, като увлекли с примера си и цялото славянство. Сръбските племена се възползували от този пример; нещо повече, ако между тях и Империята не се простирала България, те може би никога нямало да се освободят от влиянието на Константинопол и да се превърнат в самостоятелен народ, преди да е станало твърде късно. А заедно с това България като защитна стена предпазила Империята от много разрушителни варварски нашествия. Но голямата заслуга на България към Европа била готовността й да приеме и развие наследството на Кирил и Методий, така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело било поставено в Константинопол и било значително подпомогнато от патриарх Фотий и император Василий, с онази своеобразна смесица от филантропия и политическо коварство, присъща на Византия. Но то било доведено докрай от българина Борис, който така превърнал целия Балкански полуостров и всички руси в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации, съответствуващи на интересите им, които подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи неверници.
Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде доволна от своята история. Първата българска държава й завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край високопланинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон, в копринени одежди, натежали от бисери; през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който сред родове от покорни наложници вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император, чийто нос бил отрязан; през Аспарух и братята му и техния баща, хан Кубрат, и през хунските вождове; назад през забулените в мрак векове до свръхестественото бракосъчетание, от което се появил на бял свят техният род — бракът на бродещите скитски магьосници с демоните от пясъците на Тюркестан.
[#1 Църковната уредба е описана в грамотите на Василий, публикувани от Geizer. Byzantinische Zeitschrift, I, pp. 245 ff.; II, pp. 2 ff. Най-доброто цялостно описание на реорганизацията в България по времето на Василий е това на Schlumberger. Epopée Byzantine, vol. Π, pp. 418—32, където оскъдната информация е обобщена и разгледана цялостно.]
ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение I
ИЗВОРИ ЗА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Изворите за историята на Първата българска държава като цяло не създават особени затруднения, освен с оскъдността си, която ни задължава да помним, че разполагаме само с едностранчиви сведения за почти всички събития и затова трябва да се отнасяме към тях предпазливо, готови да отхвърлим предразсъдъците и незнанието на автора винаги когато у нас се породят съмнения.
Основните извори са дело на писатели, хронисти, житиеписци и епистолографи от Константинопол и Империята, писали предимно (а след ВИ в. — изцяло) на гръцки. Всъщност с единственото значително изключение на Именника на българските ханове, който разглеждам в Приложение И, до IX в. ние трябва да разчитаме изключително на тях. За историята на прабългарите до идването им на Балканския полуостров разполагаме с откъслечни сведения в богатата историческа книжнина, писана по времето на Юстиниан I или скоро след това — например историческите съчинения на Прокопий, Агатий, Менандър, Малала и други. По отношение на българската история те не се нуждаят от коментар, а останалите проблеми, които създават, са отлично систематизирани от Бъри в Приложение I към четвъртия том на неговото издание на „Упадък и разгром на Римската империя“ от Гибън. От средата на VII в. до IX в. почти единствените извори, с които разполагаме, са две гръцки истории, написани от патриарх Никифор и св. Теофан, и двете създадени в началото на IX в. За този период, изглежда, и двамата са използували един и същ извор (или извори), за съжаление неизвестен за нас, още повече, че и двамата са имали сходни силно изразени антииконоборчески възгледи. Никифоровата история завършва със 769 г. Тя е слабо произведение, явно писано с цел да се хареса на масовия читател и ценно за нас единствено поради недостига на исторически творби от онова време. Теофан е много по-надарен писател, въпреки че последната част на неговата „Хронография“, която достига до 813 г., е дотолкова пропита с антииконоборческите му възгледи, че в нея са пропуснати събития, представящи в благоприятна светлина неговите противници. Подобно фалшифициране на събитията от последните години в не по-малка степен е присъщо и на един много ценен фрагмент, известен като „Scriptor Incertus de Leone Armenio“472, творба от значение за изследователите на българската история, тъй като занимава предимно с по-късните походи на Крум. Незадоволителна е и хронологията на Теофан. Той си служи с годината от сътворението на света, годината от съответния индикт и годината от управлението на императора и халифа (преди това — на персийския шах). Тъй като всяка година започва в различен ден, резултатите невинаги съвпадат, както би трябвало да се очаква.
472
Един пример за необходимостта от допълнителни доказателства при Scriptor Incertus е даден в Приложение VII.