История на Първото българско царство

ЕПИЛОГ

Българската държава вече не съществувала. Изтерзана от вътрешната си слабост и от неизтощимата, вечно възраждаща се сила на Империята, накрая тя била покорена и в продължение на близо 170 години България щяла да се числи към имперските провинции. За историята й през тези години се знае малко, а и не е наша задача да ги разглеждаме тук. С мъдрата умереност, присъща на великите византийски държавници, които предпочитали по възможност да се съобразяват с местните обичаи и инситуции, император Василий въвел съвсем малко промени, засягащи обикновения български народ. Страната била разделена на две теми — България и Паристрион. В първата влизала по-голямата част от Самуиловото царство, а във втората — Дунавската област и старите столици. Вероятно бившите погранични крепости, като Филипопол, вече са били включени в съществуващите теми на Империята. Управителят на тема България носел титлата проноит и очевидно бил един от управителите, които получавали заплатата си от данъците на местното население. Но Василий наредил да се запази Самуило-вата данъчна система — плащането в натура. И макар че някои управители по-късно предизвикали бунтове с опитите си да променят системата, тя всъщност просъществувала през цялото имперско владичество. Що се отнася до църквата, в България Василий направил отстъпки, на каквито не се радвала никоя друга негова провинция. Цялата църковна организация била променена, а патриаршията — закрита. Но българският архиепископ, поставен в Охрид на мястото на патриарха, бил съвсем слабо зависим от константинополския патриарх, а тридесетте български епископи и 685-те свещеници били подчинени единствено на него. Не е известно доколко тези 30 епархии, учредени от Василий, са съвпадали със старите епархии в българската държава, но всичките им седалища са били български градове в разцвета на Самуиловото могъщество. Василий дотолкова разчитал на верността на българската църква към новата власт, че в няколко диоцеза той разширил юрисдикцията й за сметка на диоцезите на предишните имперски провинции — явно в областите, населени предимно със славяни, които биха предпочели славянското богослужение. Не ни е известно до каква степен е възнамерявал да упражнява контрол над църквата — лично или чрез Константинополския патриарх. Той оставил българския патриарх Давид като архиепископ на България, но след смъртта на Давид правителството на Империята започнало да назначава архиепископи гърци, освен в един случай, когато бил поставен покръстен евреин. По този начин цялата църковна организация била обвързана тясно с Константинопол. Един от тези архиепископи бил Теофилакт Евбейски, който запълвал времето си в тази дива страна, пишейки жития на мъчениците й и на великия й светец Климент.