История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Първата българска държава вече не съществувала. Краят й не бил неизбежен и предопределен — освен ако не приемем, че всичко е предопределено. Но историята е дотолкова изпълнена с прищевките на съдбата, че е безсмислено да гадаем какви биха могли да бъдат не изминатите пътища. Независимо от всичко, Първата българска държава била замислена от съдбата в най-величествени мащаби. Началото било скромно — номадите дошли на Балканския полуостров, но постепенно, благодарение на способните ханове от рода Дуло, се задържали там и силата им нараснала, така че дори хаосът и пораженията, последвали изчезването на рода, не могли да ги прогонят оттам. След това стигаме до Кардам и бързия подем, до величието на Крум и неговите наследници, когато България се наредила сред великите сили на Европа и всички, и Изтокът, и Западът, я ухажвали и се страхували от нея, а оттам до Борис, — християнския княз, най-великият сред българските владетели, който надхитрил папата и използувал патриарха, за да изгради в страната си такава църква, каквато желаел. След Борис дошъл Симеон и с него — върхът на възхода. Защото Симеон бил същински герой от антична гръцка трагедия; преуспяващ и тържествуващ, предизвикващ твърде дръзко съдбата, той изтощил България с прекалено много победи и умрял в разочарование. Сега пътят тръгнал надолу, през дългия следобед на Петровото царуване, когато поп Богомил дал външен израз на недоволството на един обезверен народ. Първите вечерни сенки се разстлали застрашително редом с ужасите на руските нашествия, но преди да падне нощта, слънцето залязло сред величествени отблясъци. Но трагедията се отклонява от канона: България не носела в себе си всички кълнове и причини за своя упадък и разгром. Когато четем българската история, пред очите ни винаги стои Константинопол. Именно Византия, Империята, решила съдбата на България. Прабългарите дошли на Балканите по време, когато Империята била слаба, когато Римският свят бил разтърсван от първите внезапни удари на исляма, и се установили там, преди Империята да се е съвзела. Но от средата на VIII в. могъществото й постепенно започнало да нараства, макар че възходът й останал скрит зад подема на България и зад периодичните неуспехи — обикновено по-тежки и драматични наглед, отколкото били в действителност. В самия апогей на Симеоновата мощ и на българската държава, при срещата на Симеон с Роман Лакапин, истината излязла наяве. Въпреки всичките поражения на своите войски истинският победител бил императорът. След това краят бил толкова неизбежен, колкото може да бъде неизбежно каквото и да е на този свят. И макар че се проляла много кръв, преди България да бъде покорена докрай, продължителността на борбата се дължала по-скоро на Самиуло-вия гений и на раздорите в Империята, отколкото на някакво колебание в крайния изход.
Но България няма от какво да се срамува. Тя трябва по-скоро да се гордее с величието на своите владетели, които успели, както никой друг нашественик преди тях, да вкоренят един народ пред самия праг на най-могъщата империя в християнския свят. Византия не само превъзхождала съседите си със своето материално богатство и организация; като наследница на стария Рим, тя пазела непокътнат идеала и престижа на Световната империя, а цивилизацията й била най-високоразвитата в тази половина от света. Рано или късно тя неизбежно щяла да погълне близките си съседи от Балканския полуостров въпреки блестящата поредица от ханове, успели да споят в един народ славяните, прабългарите и всички останки от други племена на полуострова. Наистина, от време на време някои от големите владетели, примамени към Константинопол сякаш от зова на морски сирени, се опитвали на свой ред да го завладеят. Но за щастие не успявали; това би било ужасна грешка, както доказало най-голямото престъпление в историята — разоряването на великия християнски град от кръстоносците през 1204 г.