Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Отдавна не съм идвал…
— Така е. Бягате от тая земя като прокудени. Забравяте откъде сте излезли. Децата ви идват тук като чужденци. Не знаят дори да говорят езика. Срамота е да не могат да разменят две думи със старците.
Свещеникът замълча. След това попита със сподавен гняв:
— Близките ти тук ли са погребани?
Непознатият кимна.
— От колко време не си стъпвал по тия места?
Младият мъж се замисли. След това отвърна безизразно:
— Около петнайсетина години…
Попът спря стъписан насред калдъръма.
— Петнайсет години! Много време е това, синко!
Непознатият не отговори. Стисна ръката на момчето и закрачи по нажежения камък.
— Много народ си отиде. Млади, стари, всеки по реда си. Някои по-рано, други се мъчиха дълго на тая земя. — Свещеникът спря и избърса потта от челото си.
— Къде ти е къщата? — попита той, прибирайки кърпата в джоба на расото.
— Няма да оставаме тук. Следобед се връщаме в града — отвърна някак припряно пришълецът.
— Бягате от тая земя като пропъдени. Нищо не ви интересува. Нито какво ще стане с имотите. Нито, че къщите пустеят. Нито, че нивите буренясват и градините линеят.
Попът закрачи отново напред.
— Защо не си стъпвал толкова дълго в селото? — попита малко троснато той.
— Така се случи… — отвърна неопределено младият мъж.
Попът поклати неодобрително глава.
— Родителите ти, и те ли са забегнали в града?
Непознатият облиза устни.
— Баща ми живя тук…
Поп Недялко спря и присви малките си безцветни очи.
— Я чакай! Ти да не си…? Дарко, ти ли си, бе, чедо? Защо не казваш? Не мога да те позная! Я виж какъв си станал! Един такъв важен, напет…
Дарко се засмя.
— Ти пък, отче, си си все същият.
Свещеникът размаха ръка.
— Мойта песен отдавна е изпята. Господ от милост ме държи на тая земя. Да гледам накъде върви светът и да не вярвам на очите си. Я виж ти, я виж ти! — зацъка с език свещеникът. — Блудният син се завърнал!
Дарко придърпа смутено детето към себе си.
— Закъсня, синко. Трябваше да дойдеш по-рано. Вече никого не можеш да намериш тук.
Двамата закрачиха безмълвно един до друг.
— Ходи ли до къщата? — попита след кратко мълчание свещеникът.
— Не съм.
— Какво чакаш? Да се срути съвсем ли? Баща ти ти остави всичко. Къща като палат, ниви, лозя, градини. Кой ще се грижи за толкова имот?
Дарко не отговори.
— Ще ти кажа и друго. — Свещеникът спря и измъкна кърпата от джоба. — Минаха толкова години, а още не мога да проумея как умен мъж като теб се хвана на оная въдица. Бива ли такова нещо! Да вярваш на разните там врели-некипели на някакъв чужденец!
Дарко също спря и се загледа в голия склон на планината отсреща.
— Ако не беше извършил оная глупост, да си тръгнеш, без да кажеш на никого нито дума, можеха да се избегнат много нещастия…
Попът се загледа в сухата пръст.
— Не ме разбирай погрешно! Не искам да те съдя. Но след като ти замина, баща ти се поболя. Беше силен човек, знаеш, мъж-канара, но бягството ти го сломи. Случи се и онова нещастие с майка ти…
Свещеникът пое дълбока глътка въздух.
— Лекарите твърдят, че починала в деня, в който ти дойде за последен път в селото. Никой не разбра защо пристигна Дафни. Дали искаше да прибере Роко? Или да навакса изгубеното време с тебе?
Старецът прокара кърпата по челото си.
— Мен ако питаш, дойде, за да остане при Гаврил. Обичаше я този човек като обезумял. А и ти си тръгна и изпусна възможността да я опознаеш…
Дарко подсмръкна.
— Срещнах я на площада. Говорихме…
Свещеникът трепна.
— Не ти ли каза защо е дошла?
Дарко поклати глава.
— Баща ти я намери три дни след това. Стояла на същото място, където я оставил в деня на заминаването ти. Поклащала се бавно в люлеещия се стол и се усмихвала едва забележимо. Поне така твърдеше Гаврил. Лекарите го увериха, че ако е потърсила помощ веднага, след като е получила удара, можело и да я спасят.
Дарко облиза пресъхналите си устни. Свещеникът продължи глухо:
— Гаврил се съсипа от терзания. Непрекъснато повтаряше, че е трябвало да отиде по-рано в къщата. Вярваше, че ако я беше навестил ден-два преди това, щеше да я намери жива.
Дарко захапа долната си устна.