Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Това са грешни мисли, синко. Всеки сам избира пътя. И сам си влачи кръста.
Поп Недялко доближи до обрасъл с трева гроб, над който се подаваше ниска гранитна плоча.
— Тук почива Цанко Кибика. Не беше с всичкия си, горкичкият, но беше чиста душа. Няма да повярваш, но онзи, младият Рочели плати погребението. Разправят, че станал адвокат. Въртял делата на важните клечки. — Свещеникът се наведе, изскубна няколко бурена и ги захвърли върху пътеката.
— А ето там, в дъното, е гробът на Копача. След като баща ти му брои жълтиците, се запиля нанякъде. Върнаха го една нощ, затворен в ковчег. Злите езици говорят, че се забъркал в тъмни дела. Една вечер, като се прибирал, го издебнали и му забили нож в гърба.
Свещеникът прекрачи лехата с цветя и протегна ръка.
— По-надолу пък е заровен Яначко Кречеталото. Удави се във вира над Гюверджийската чешма. Дали го бутна някой, дали се хвърли във водата пиян, никой не разбра…
Дарко присви очи.
— Найла още ли е в селото? — попита колебливо той. Старецът се изправи и се вторачи в лицето му.
— Найла остана до Гаврил до последния му час. След като баща ти си отиде, докторицата постоя около година и си замина. Чух, че се омъжила за някакъв военен. Тридесет години по-стар от нея.
Дарко се загледа в снимката върху плочата на Цанко.
— Делийски как я кара? Още ли гони сенки в тъмното?
— Не питай! Ляга и става с бутилката. Пенсионира се и по цял ден се чуди какво да прави. Не го свърта на едно място. Гълъбина, психоложката, знаеш я, наминава от време на време да му занесе храна и да сложи в ред къщата. Съседите разправят, че я гонел с викове. Тя обаче е упорита. Науми ли си нещо, не се отказва лесно.
Поп Недялко стигна до края на алеята.
— Ето тук са погребани родителите ти. — Той посочи дълъг гроб, ограден с бял мрамор. — Да заведеш детето да му покажеш къщата. Грехота е да не знае нищо за предците си. Да извадиш и старите албуми. Да види снимките.
Дарко се загледа в портретите върху плочата. Дафни беше красива. Точно както я помнеше от единствената им среща на площада.
Гаврил… изглеждаше различно. Остарял. С хлътнали бузи и увиснало, набраздено от бръчки лице. Изображението върху плочата нямаше нищо общо с човека, когото знаеше.
Поп Недялко излъска с ръкава стъклото върху снимките.
— Сигурно не си чул… Пък и откъде да чуеш? Толкова години не си стъпвал тук… Онзи италианец построи нов културен дом в центъра на селото. Може да си видял сградата на идване. Една такава бяла, лъскава, напета. Доведе архитекти чак от Италия. Висяха над главите на строителите, докато не сложиха и последната керемида върху покрива. — Свещеникът изтръска прахоляка от ръкава.
— Изгради го в памет на майка си и… на баща си.
Дарко трепна и се вгледа в поруменялото от слънцето лице на отеца.
— Значи, все пак е бил прав. Той е детето от снимките.
Поп Недялко размаха ръка.
— Италианчето няма нищо общо с детето от снимките. Избий си го веднъж завинаги от главата! Просто тогава ти наговори ония небивалици, за да те накара да извършиш нещо неразумно. А ти се хвана на приказките му като последен наивник. Постъпката ти нарани дълбоко баща ти. Мълчанието ти през всичките тези години го смаза.
Попът повдигна стъблото на малко оклюмало цвете.
— Както и да е. Всичко това са минали неща. Баща ти остави на теб всичко, което беше постигнал с толкова усилия и труд. До последно вярваше, че ще се върнеш. На Роко даде само снимките.
Дарко почувства, че съзнанието му се задръства от въпроси, на които никога няма да намери отговор.
— Италианчето идва тук почти всяко лято. Отсяда в къщата на майка си. Миналия път доведе и едно момиче. Високо, снажно, чернооко. Някъде вкъщи съм записал телефона на онзи Рочели. Ако искаш, мога да ти го дам.
— Не, благодаря — побърза да отблъсне предложението Дарко. Преди петнадесет години нахранимайкото Роко беше нахлул безцеремонно в живота му. От самото начало двамата изпитаха искрена неприязън един към друг. Тогава му беше трудно да проумее защо баща му влачи чужденеца в къщата им. Защо търпи своеволията му. Сега вече знаеше.
Дарко тръсна глава. Намрази натрапника от дъното на душата си, когато узна, че майка му е избрала да живее с него. С човек, който с нищо не го превъзхожда.
Дарко преглътна с усилие. Нямаше представа дали признанието, което се изплъзна от устата на поп Недялко, беше изречено съзнателно или неволно. Не знаеше дали изобщо трябва да вярва на твърденията на един старец с отслабнал ум и замъглени представи за миналото.