Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Ти с какво се занимаваш? — попита поп Недялко, навивайки ръкавите на расото.
— Лекар съм.
— Баща ти много се гордееше с тебе. Страдаше, че не идваш, но не го показваше. След като майка ти, лека й пръст, почина, Гаврил стана друг човек. И преди не беше кой знае колко общителен, но след това съвсем се затвори в себе си. В деня преди погребението на Дафни пристигна и онзи италианец, съпругът й. Искаше да я отведе. Щял да я погребе във фамилната гробница там, на брега на някакво езеро. В някакъв семеен параклис. Гаврил не искаше и да чуе. Хванаха се за гушите. Добре че нехранимайкото Роко вразуми баща си и онзи подви опашка и си замина.
Свещеникът млъкна.
— Какво лекуваш? — попита той, за да се отърси от сенките от миналото.
— Ревматолог съм.
— Това пък какво е?
— Щом не ти се налага, по-добре да не знаеш.
Поп Недялко заби поглед в прашния път.
— Тук си прав. — Той разтърка очи и се вгледа с укор в лицето на младия Герев.
— Работите ангария навън. За България кой ще работи? — Свещеникът придърпа широката дреха към тялото си.
— Булката ти, и тя ли е докторица?
— Би могло да се каже… Само че не лекува хора, а дава нов живот на стари къщи. Реставратор е.
— Тъкмо такъв човек ни трябва! — В погледа на стареца проблесна оживление. — Да вземеш да я доведеш! Да постегне къщата на баща ти. Старата вила на майка ти… и тя плаче за ремонт.
— Може и това да стане някога…
Свещеникът сложи кокалестата си длан върху рамото на Дарко.
— Не го отлагай дълго! Че виж какво става. Докато се обърнеш, и животът минал. Ето! — посочи той. — Почти стигнахме.
Поп Недялко ускори крачка.
— Знаеш ли, че онзи фукльо Роко идва тук? Баща ти беше още жив…
Дарко не отговори.
— Взе някои снимки. Твои, на майка ти, на хора от селото. Разправят, че направил изложба с фотографиите на Гаврил. Някъде там, в Италия. Вдигнал се голям шум. Дори вестниците писали.
Свещеникът се засмя.
— Даже физиономията на Цанко Кибика висяла по стените на галерията. „Облакогонецът“. Така наричали баща ти чужденците. Човек, който владее стихиите. И в същото време мечтател. Гледали пейзажите и не можели да се начудят. Питали се наистина ли съществува това кътче от рая. Разните там учени глави писали, че животът на баща ти минал сред сурови, първични, груби хора, но у всеки от тях е търсел ангелското…
Дарко се загледа в надвисналата над входа на гробището плачеща върба. След това изрече глухо:
— В деня, когато изгоряха колибите, се бях наканил да ходя в града. Бях измъкнал тайно от албумите някои снимки. — Той почеса гладко избръснатата си буза. — Селяните го смятаха за несговорчив човек, но Гаврил умееше да наднича в душите на хората. Притежаваше рядък талант — дори в уродливите черти да открива невинност и чистота.
Младият мъж зарови с обувката в прахоляка.
— Бях се уговорил с две столични агенции. Да публикуват някои от фотографиите. — Той въздъхна. — После колелото се завъртя. Избухна пожарът. Пристигна Роко. Иманярите се заеха със строежа…
Поп Недялко поклати глава.
— Мен ако питаш, добре са го казали ония италианци. Гаврил беше тиха вода, но заставяше всеки от нас да покаже и доброто, и не толкова благородното си лице. Жалко само, че не успя да се порадва на успеха. Откакто ти си тръгна, ходеше като сянка. Смъртта на Дафни го сломи напълно.
Отецът блъсна тежката желязна врата. Огледа смълчаните гробове и тръгна по алеята.
— Баща ти всеки ден идваше тук. Сядаше на пейката и й говореше. Приживе не успяха да се разберат. Дано поне там, горе, са намерили покой.
Дарко повдигна малчугана, да му помогне да прекрачи железния праг. След това спря в началото на пътеката.
— Не можах да му простя, че не е успял да я задържи. Когато я срещнах там, на площада, бях убеден, че Гаврил е извършил нещо чудовищно… Защо иначе ще остави детето си и ще избяга толкова далече?
Поп Недялко вдигна ръка.
— Не се самозалъгвай, синко! Дафни нямаше да е щастлива тук. Знам я от дете. Вечно беше устремена нанякъде. Ако баща ти я беше спрял, никой от вас нямаше да опита от сладостта на живота.
Дарко поклати глава.
— Не знам, отче. Никога не ми е говорил какво изпитва към нея. В продължение на години не знаех дали изобщо е жива. На моменти мечтаех да е умряла. Така нямаше да се измъчвам от терзания, че вината е някъде в мен. Че животът й с нас е бил непоносим.