Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Тук отецът изтри с ръкава на расото си една сълза:
— Та тъй, той им разказал за свети Йоан, който се сдобил със святост за вечни времена, след като го сварили жив в масло, за света Агнешка, която дала главата си за вярата, за свети Себастиян, преживял кошмарни мъки, пронизан с безброй стрели, но затова пък посрещнат в рая с ангелско песнопение, за светите деви, разкъсвани с коне, удушавани, натрошавани на колело и печени на тих огън. Те приемали мъките с възторг, разбирайки, че по този начин си осигуряват място от дясната страна на господа бога наш. След като им разказал много такива, достойни за подражание, житиета, захласнатите в думите на отец Орибази мемнози започнали да се споглеждат, а най-личният от тях плахо промълвил:
— Преподобни, дълбокоуважаеми отче, молим те да ни кажеш, ако само пожелаеш да слезеш толкова ниско до нас, твоите недостойни слуги, дали душата на всеки, който е готов да приеме мъченичеството, отива на небето?
— Несъмнено, сине мой! — отвърнал отец Орибази.
— Че то е много хубаво… — рекъл провлечено мемногът. — Ами ти, отче наш духовни, копнееш ли да отидеш на небето?
— Това е най-заветното ми желание, сине мой.
— А искаш ли да станеш светец? — продължил да пита най-личният мемног.
— Сине мой благороден, кой не би искал да стане светец, ала къде ти аз, грешният, ще бъда удостоен с такава висока чест. Човек трябва да напряга всичките си сили и да се стреми с огромно смирение в сърцето, без отдих, за да пристъпи по блажения път?
— Значи ти искаш да станеш светец? — уверил се още веднъж мемногът, хвърляйки подканващи погледи към своите другари, а те започнали да се понадигат.
— Разбира се, сине мой.
— Е, тогава ние ще ти помогнем!
— По какъв начин, овчици мои? — попитал с усмивка отец Орибази, защото сърцето му се възрадвало от наивния ентусиазъм на вярното му паство.
В отговор мемнозите деликатно, но здраво го хванали под ръка и пояснили:
— По начина, на който ти ни научи, свети отче!
След което най-напред му одрали кожата и намазали раните с катран, също както бил направил палачът на Ирландия със свети Хиацинт; после му отрязали левия крак така, както езичниците постъпили със свети Пафнуци; сетне му разпорили корема и напъхали там стиска слама, както съдбата била отредила на благословената Елисавета нормандска; подир това го набучили на кол, както направили емалкитите със свети Хуго; натрошили му ребрата, както жителите на Сиракуза на свети Хенрик от Падуа, и го изгорили бавничко на тих огън, както бургундците — Жана д’Арк. Най-подир си поели дъх, умили се и започнали да ронят сълзи по своя погубен пастир. Така ги заварих аз, когато при обхождането на всички звезди от епархията надникнах и в тяхната енория. Косата ми се изправи, като чух какво са сторили. Закърших ръце и викнах:
— Недостойни злодеи! Адът е тесен за вас! Знаете ли, че сте осъдили душите си на вечни страдания?
— Има си хас — отвърнаха те с ридания, — знаем!
Онзи най-личен мемног стана и тъй ми рече:
— Преподобни отче, знаем добре, че ще бъдем осъдени на вечни страдания и измъчвани до сетното пришествие, и повярвай, преди да вземем това решение, преживяхме страшна вътрешна борба, ала отец Орибази все ни повтаряше, че добрият християнин е длъжен да направи всичко за своя ближен, че трябва да му даде всичко и да бъде готов на всичко заради него; затова с най-дълбока покруса се отказахме от спасението на собствените си души, мислейки само за отец Орибази и за възможността той да получи мъченически венец и да стане светец. Нямам думи да ти разкажа колко скъпо ни струваше това решение, понеже преди идването на отеца нито един от нас не беше сторвал зло дори на мравка. Затова неведнъж го умолявахме, на колене го молехме да смекчи суровостта на каноните на вярата, обаче той настояваше категорично, че за възлюбления ближен сме длъжни да правим всичко, без никакво изключение. Затова и ние не можахме да му откажем… В същото време си давахме сметка колко дребни и недостойни същества сме ние в сравнение с този праведен човек, както и че той заслужава най-висша самоотверженост от наша страна. Горещо вярваме, че начинанието ни е успяло и сега отец Орибази блаженствува в царството небесно. Длъжен съм освен това да кажа, че приложихме само най-обичните нему изтезания, тези, за които той ни говореше особено разпалено. Предполагахме, че те ще му доставят удоволствие, въпреки че се противеше, а с особено нежелание прие да гълта разтопено олово. Все пак ние не смеехме да допуснем мисълта, че нашият жрец ни е говорил едно, а е бил убеден в друго. Затуй приехме крясъците, които издаваше, единствено като доказателство за низките, телесни частици от неговото естество, а то биде пренебрегнато от нас в съгласие с поученията на отеца: трябва да се потиска плътта, за да се извиси духът. Желаейки да го подкрепим, му припомняхме догмите на вярата, които той ни беше проповядвал, на което отец Орибази отговаряше само с една дума, съвсем неясна и неразбираема за нас; нейното значение и до днес не ни е известно, защото не я намерихме нито в молитвениците, дето ни ги беше дал, нито в светото писание.