Дни на кръв и звездна светлина

Сега обаче нещо я безпокоеше и крилата ѝ пръскаха искри, докато крачеше.

– Как се започва? – попита тя. Спря, прикова го с поглед и протегна ръце към него. Почернели от татуировки ръце. – Ти каза, че просто трябва да направим първата крачка. Е, как да стане?

Първата крачка? "Милосърдието ражда милосърдие", така ѝ беше казал Акива. Сега обаче не знаеше какво да отговори.

– Искаш да кажеш...

– Живот в съгласие със зверовете ли? – довърши тя. – Не знам. Знам само, че ми писна да изпълнявам заповедите на такива като Яил и Йорам. Знам само, че всяка нощ едно момиче минава по въздушния мост и не очаква помощ отникъде. Това са нашите майки. – Гласът ѝ беше суров. – Ние сме мечове, така са ни учили, а мечовете нямат майка и баща. Но аз имах навремето майка, а дори не си спомням името ѝ. Не искам да продължава така. – Тя отново вдигна ръце. – Вършила съм какво ли не... – Гласът ѝ се пречупи.

Хазаел я привлече към себе си.

– С всички ни е така, Лир.

Тя поклати глава. Очите ѝ бяха огромни и сияйни, но сухи, нито една проронена сълза от Лираз.

– Не сте като мен. Няма как да сте като мен. Вие сте добри. И двамата сте по-добри от мен. Помагате им, нали? Докато аз... аз... – Гласът ѝ секна.

Акива взе ръцете ѝ в своите, скри черните татуировки, за да не трябва да ги гледа. Спомни си какво му беше казала преди години Мадригал, сложила ръката му върху сърцето си и своята – върху неговото.

– Ние сме научени единствено да воюваме, Лир – обърна се към сестра си той. – Но не трябва да продължаваме така. Пак ще си останем ние, просто...

– Ще станем по-добри?

Той кимна.

– Как? – Отново я обзе неспокойство. Дръпна го да продължат да вървят. – Имам нужда да направя нещо. Още сега.

– Започваме да привличаме и други – обади се Хазаел. – Това ще е първата стъпка. Знам с кого да започна.

Акива вярваше, че наистина знае.

– Това е прекалено бавна работа – яростно каза Лираз.

И Акива беше съгласен с нея. Тази идея да действат стъпка по стъпка – предпазливо да планират, вербуват, заговорничат и увъртат – щеше да отнеме много време.

– Лираз има право. Колко още трябва да умрат, докато ние заговорничим?

– Какво тогава? – попита Хазаел.

В далечината колона буревестници, поели на път, разсече небето. Огромните птици бяха направлявани от някакъв вътрешен компас към местата, където се събираха всички ветрове; към кипналите неспокойни морски талази; към градушките, корабокрушенията и остриетата на светкавиците и кой знае защо в този момент Акива почувства същия порив – зовеше го окото на назряващата вътре в него буря.

– Винаги има първа крачка – каза той. – Просто ще я направим осемнайсет години по-късно. – Тогава той знаеше как да действа, усети го и сега. Докато Йорам е на власт, техният свят нямаше да познава нищо друго, освен война. Хазаел и Лираз го чакаха да продължи, свъсили вежди.

– Ще убия нашия баща – каза Акива.