Дни на кръв и звездна светлина

– Кой беше?

– Няма как да се разбере със сигурност – продължи Мелиел, – но... явно на никого не беше хрумнало да освободи конвоя от харема. Чакаха два часа при Алеф, преди управителят да ги забележи и да ги отпрати.

Акива почувства новината най-напред с вътрешностите си, миг по-късно и в дланите – гореща вълна, която го накара така да свие юмруци, че чак ръцете го заболяха. Откъм Лираз дойде задавен звук. Дишането на Хазаел стана сипкаво, той рязко се обърна и закрачи, оставяйки след себе си облак искри. Просто се обърна и тръгна. Светлото му лице беше цялото червено. Лираз се тресеше, стиснала здраво юмруци като Акива.

Конвоят на харема беше отряд сребърни мечоносци, които съпровождаха наложниците до леглото на императора и обратно. "Парадните задължения", така му казваха. Майката на Акива също беше минавала по този път преди години. Кой знае колко пъти го е извървяла, но при едно завръщане той вече е бил заченат в корема ѝ. Така е било и с майката на Лираз, на Хазаел и Мелиел; същото е сполетяло и всички безчет безименни жени и момичета в харема. Явно сутринта, докато са бесели стражите, една наложница не се е върнала през портата Алеф, а е била изхвърлена през Тав, заедно със сметта от предходната нощ.

"Ужасно е онова, което се случи с нея", прозвуча в главата на Акива – жестокият, остър като остен глас на баща му, когато за първи път благоволи да говори с него. Дали и тялото на майка му е било изхвърлено през портата Тав?

Заля го внезапна умора. Как е възможно животът да е толкова неумолимо грозен? Войната свърши, но и двете противникови страни продължаваха да избиват невинни; императорът инцидентно усмъртяваше наложници в спалнята си и пращаше своите копелета на сигурна гибел в неизвестността, подготвяйки нова война. Не беше останало нищо добро в този свят, нищо. Сега, когато дори щастливите му спомени бяха помрачени, Акива усети, че пропада.

Истината ли казваше? Наистина ли никога не му е вярвала? Опита се да отхвърли тази мисъл. Нали помнеше. Помнеше онези дни – онези нощи – по-ясно от всичко останало в живота си; как тя се сгушваше в съня си в него; как, щом се събудеше и го видеше пред себе си, кафявите ѝ очи засияваха. Дори на ешафода, а после в Маракеш, след като ядецът беше счупен, но тя още не беше разбрала за...

Когато още не беше разбрала какво е направил.

А може би е виждал само онова, което е искал да види. Но сега това вече беше без значение. В нейните очи вече нямаше светлина, не и за него; но по-страшното бе, че светлината в тях бе угаснала завинаги.

На сутринта, докато Мелиел заминаваше заедно с войската си, Акива стоеше заедно с Лираз и Хазаел на крепостния вал и ги изпращаше с поглед. Част от него искаше да тръгне с тях, да върви към мъглите и мистериите на изчезналите войски, да види Далечните острови и може би да срещне онази, която е написала такова влудяващо послание на императора.

Но неговото място беше тук, в този край на света. Тук трябваше да посрещне изпитанията, както и наказанието, което сам си наложи: да върши онова, което обеща на Кару, а то бе всичко и нищо.