Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Ами ето го и него — прекъсна я Лора. — Виж ти, идва тъкмо навреме. Винаги е такъв, нали знаеш. Късметлия. Всичко му се случва в точния момент и на точното място.
Хелън гледаше как очукан джип „Тойота“ завива по старата алея.
— Сигурно.
— Дейвид всякога…
Но гостенката беше престанала да я слуша. Всичките й сетива бяха съсредоточени изцяло върху мъжа, който слизаше от раздрънканата кола. Разбира се, той вече беше на трийсет и девет. Улегнал мъж с приятна приказлива съпруга и поне едно малко червенокосо хлапе. С постоянна работа, дом и семейство и запазил далечен спомен за любимата си от гимназията, която бе изхвърчала от града като куршум, без да погледне назад.
Но когато приближаваше към нея, смръщен в опита си да разпознае посетителката, видя в него не това, което представляваше в момента, а избледнелия призрак на момчето, което я целуна за първи път. Въпреки изминалите години, сините очи, които я оглеждаха с любопитство, й бяха познати като нейните собствени.
Стори й се, че му отне цяла вечност да приближи до тях. Време достатъчно, за да потекат горещи сълзи по страните й, докато тихо ридаеше за всичко, което бе изгубила.
Насили се да се стегне и да застане изправена пред него, въпреки че не можеше да спре да плаче. Гласът й сякаш бе изчезнал. Можеше само да го гледа и да се удивява колко ясно вижда в лицето на този мъж някогашното момче.
— Дявол да го вземе, доста време ти трябваше, преди да решиш да наминеш насам. — Удостои я със силна мечешка прегръдка, която заличи изминалите двайсет години.
Когато най-сетне се съвзе достатъчно, за да може да говори, Хелън го подкачи усмихнато:
— А ти защо не плати откупа?
Той веднага схвана закачката, точно както тя очакваше. Дори когато бяха деца, имаха същото черно чувство за хумор.
— Защото се притеснявах, че ще те върнат веднага. Прекалено си свадлива, за да поискат да те задържат за постоянно.
Тя подсмръкна и кимна.
Дейвид протегна ръка и Лора побърза да се притисне към него.
— Вече си се запознала с жена ми? И с дъщеря ми — Йоланда?
— Да. — Едносричната дума се изплъзна от устните й, без да има контрол върху нея. — И двете са чудесни.
Двамата се спогледаха.
— Заповядай вътре — покани я той. — Майната й на работата, имаме да си говорим за хиляди неща.
Три часа по-късно, когато се отдалечаваше с колата си по чакълената алея, Хелън беше нов човек. Празнотата, която дори не бе осъзнавала истински, но която бе пулсирала в нея като физическа болка, най-сетне бе запълнена. Дейвид беше добре. И бе останал в същата стара къща като пазител на миналото.
— Доколкото виждам, животът ти се е наредил добре — бе казал той, докато пиеха нес кафе. — Изглежда, си била права, когато реши да заминеш оттук.
Но когато говореше за собствения си живот, за съпругата и детето си, изглеждаше наистина щастлив. На Хелън това й се стори като приказка, превърнала се в реалност.
Караше към дома си с усещането, че е обърнала нова страница в живота си. Най-после можеше да загърби миналото. Не че всичко беше изяснено — това беше невъзможно, но поне беше по-ясно.
Когато сутринта пое на север, все още не бе сигурна какво ще предприеме по отношение на бременността си. Но сега, когато се връщаше, знаеше, че ще я приеме с радост, както и бебето, независимо какви промени щеше да донесе то в живота й.
Шофирайки, тя се удивяваше на новооткритото спокойствие, последвало решението й, чудейки се дали се дължи на направеното посещение, или на хормоните, съпътстващи състоянието й, за които всички говореха.
Очевидно имаше известна истина в това, че бременността прави жените разсеяни, защото едва когато влизаше в Монтгомъри, забеляза синята кола на Джералд зад своята. Сигурно я бе следил през цялото време, без изобщо да му обърне внимание, защото нямаше начин да се появи отзад точно тук, в северната част на района.
Обзета от ярост, зави към входа на магистрала 270 към „Лейкфорест Мол“, като умишлено се движеше бавно, за да му даде възможност да не я изпусне от очи. Този път нямаше намерение да му се изплъзне, а да го хване.
Натисна рязко спирачките на паркинга пред ресторанта, а той спря до нея, без да си прави труда да скрие присъствието си.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя и усети как сърцето й запрепуска лудо.