Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Не — прекъсна я Лорна. — Ти трябва да си почиваш. Утре съм на работа от обяд. Аз ще отида до банката. Пък и там имам познат. Или нещо такова.
От този момент бъдещето на Джос започна да се променя. Впрочем бъдещето на всяка от тях.
Хелън не можеше да заспи.
Трябваше да приеме много неща. Не само изневерите на съпруга си, които бяха толкова многобройни, че щяха да й отнемат седмици размишления, ако нямаше по-сериозни обстоятелства, които да обмисля, а самите по-сериозни обстоятелства. Беше бременна.
Не това бе искала. Когато направи първия тест и видя двете чертички, показващи положителен резултат, изпита чувство за вина. Но когато го провери още три пъти, захвърляйки използваните лентички в мивката в банята на Сандра, стигна до заключението, че нейните желания вече нямат никакво значение. Фактът си е факт и освен ако не реши да прекъсне бременността, щеше да е валиден до момента, в който бебето щеше да се появи. А тя все още не знаеше какво да прави.
В крайна сметка прекара най-дългата нощ в живота си, борейки се със собствените си объркани опити да си отговори на въпрос, който доскоро никога не бе си задавала.
В мрачния водовъртеж от мисли, които й пречеха да заспи, непрекъснато изплуваха спомените за собственото й детство. За живота, на който бе обърнала гръб и към който се бе заклела никога да не се завръща.
Всъщност невинаги е бил толкова лош. Дърветата, поточетата, миризмата на зеленина, която усещаше всяка пролет с поникването на тревата. Мразовитите зимни нощи, когато небето беше обсипано с толкова звезди, че никога не можеш да бъдеш сигурен коя е точно Витлеемската звезда, отвела влъхвите при младенеца Исус.
Тези мисли я принудиха да се измъкне от леглото в пет часа сутринта, движейки се като марионетка, и я накараха да се качи в колата си и да се отправи на север. Преди да излезе, не си направи труда да провери дали Джим си е у дома. Не я интересуваше. Седна в малкия спортен автомобил, който й бе купил, и след час се вля в натовареното движение по Ривър Роуд, после по околовръстното шосе, по северната магистрала 270, седемдесет километра на запад и накрая се озова на пътя, по който не бе допускала, че ще мине отново. Магистрала 340, водеща към Западна Вирджиния.
Главните пътища бяха много променени. На местата, където някога имаше дървета, прашни шосета и сенчести поляни, сега се издигаха бензиностанции, кафенета и магазинчета за сувенири. Многобройни табели насочваха посетителите към ферибота, хотелите и ресторантите за бързо хранене, от чиито прозорци можеше да се види онова, което някога представляваше величествена гледка към реката, хълмовете и вековните дървета.
Внезапно изпита прилив на болка, сякаш опазването на пейзажа беше нейна лична отговорност и напускайки това място, бе предала майката природа.
А може би това, което караше сълзите да напират в очите й, беше някакво усещане за загуба, задето бе прекарала толкова много време далеч оттук, без дори да подозира за промените, сполетели познатата й до болка земя.
Каквато и да беше причината, тя я подтикваше да продължи напред в мъгливата сутрин към къщата, в която бе израснала. Майка й бе починала отдавна, а докато работеше в „Гарфинкълс“, бе разбрала от свои съграждани, че баща й е загинал при автомобилна катастрофа, след като колата му се ударила в крайпътно дърво. Това не я бе изненадало. Още по-малко — натъжило.
Най-меланхоличното нещо, за което можеше да мисли в момента, беше Дейвид Прайс. Забавният спретнат Дейвид, който я замеряше със снежни топки, когато бяха десетгодишни, пращаше й бележки в училище, щом навършиха дванайсет, целуна я на четиринадесетия й рожден ден и отне девствеността й, когато беше на шестнайсет. При това го беше направил много умело.
Последния път, когато го видя, той беше деветнайсетгодишен, а тя бе тръгнала из града, оглеждайки се за по-зряла плячка. Въпреки че с времето бе забравила много неща, а и онези, които си спомняше, бяха прибулени от мъглата на времето, все още виждаше болката в тъмните му очи, когато му каза, че между тях всичко е свършено.
Сега, докато караше през смътно познатия пейзаж, чудейки се дали той все още живее тук, трябваше да си зададе трудния въпрос дали постъпи правилно, като замина и скъса връзката си с единственото добро нещо от миналото си.
Родната й къща беше все още там, обърнала дървената си фасада към пътя. Но до нея бяха направени няколко пристройки, а на алеята бе паркиран миниван, който там изглеждаше съвсем не на мястото си, все едно космическа совалка да е нарисувана върху картина, изобразяваща Гражданската война.