Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Мобилният ми телефон. Реших, че трябва да е у мен, в случай че стане нещо.
— Това не може да бъде никакво извинение — заяви Дийна и изгледа момичето с такова отвращение, сякаш току-що бе повърнало върху обувките й.
— Веднага отивам при него — заяви Джос и тръгна към колата.
— Я чакай малко — изсумтя другата.
Момичето се обърна рязко.
— Какво има?
Дийна я изгледа с присвити очи.
— Изглеждаш ми нещо уплашена.
Иронията в случая беше, че жената за първи път бе уловила точно чувствата на подчинената си.
— Няма такова нещо — излъга Джос. — Сигурно е, защото не се чувствате спокойна, задето съм оставила Барт в дома на Гас, затова веднага…
— Стой тук! — нареди Дийна. — Ще позвъня на Мериън, за да се убедя, че за детето ще се погрижат добре, докато пристигнеш. — Вдигна очи към тавана. — Не мога да повярвам, че трябва да мисля и за това, наред с всичките ми останали грижи.
— Вижте, веднага ще се върна, няма да ми отнеме повече от петнайсетина минути…
— Ти ще чакаш тук, защото така ти заповядах — изрече през зъби Дийна, преди да се обърне и да се отдалечи.
Господи, Джос не искаше да участва в това. Не искаше да седи и да чака фойерверките. Колко време трябваше да остане? Защото очевидно щеше да отнеме известно време…
Дийна се върна след няколко минути, пребледняла и разтреперена. За момент момичето изпита съжаление към нея. Но само за момент. Точно толкова, колкото бе необходимо на Дийна да се развика:
— Любовникът ти е тук. Сега ми е ясно защо си се върнала. Имала си среща с него.
Джос беше изумена.
— Госпожо Оливър, знаете, че това не е вярно, нали?
— Знам само това, което съм видяла със собствените си очи.
Да, знаеше дори какво беше видяла.
— Още едно такова провинение — продължаваше Дийна, която сякаш с всяка следваща гневна дума се връщаше в реалността, — и ще изхвърчиш оттук толкова бързо, че свят ще ти се завие. При това ще те осъдя, не се съмнявай в това!
На Джос й хрумна, че може би Сандра се бе оказала права за онези снимки, които биха могли да послужат в нейна защита. Но не можеше да си представи да ги предяви в съда. При всички случаи това щеше да се разчуе и в крайна сметка момчетата щяха да платят най-високата цена.
Не можеше да им причини това.
Глава 21.
— Госпожице Рафърти? — Холдън Бенингтън изгледа изненадано Лорна. — Не знаех, че имате някакви проблеми с банковата си сметка.
— Не съм тук за това — отвърна тя и зашепна театрално: — А и от вас се очаква да сте по-дискретен, когато се обръщате към свой клиент във фоайето.
Холдън се огледа.
— Тук няма никой, освен служители на банката — отбеляза съвсем на място.
Би могла да поспори с него дали всичките му колеги са запознати с финансовите й проблеми, но нямаше смисъл да го прави.
— Дойдох да поговоря с вас относно евентуален кредит.
Той се изсмя високо и искрено. После, забелязал, че тя не споделя настроението му, я погледна учудено.
— Не говорите сериозно, нали?
Тя държеше главата си високо вдигната.
— Напротив. — Сетне, преди да я отпрати с пренебрежително махване на ръката си, продължи: — Надявах се да получа съвет от вас. Моля ви!
Остана загледан в нея за момент, след това пое дълбоко въздух и каза:
— Разбира се. Добре. Но преди това ще имам нужда от чаша кафе. Вие искате ли?
— Да, ако обичате. Чисто.
Мъжът кимна.
— Идете в офиса ми. Ще се върна след минута.
Влезе в кабинета му и се настани на същия неудобен стол. На бюрото му имаше поставена в рамка снимка на момченце в бейзболен екип и тя се зачуди дали не е неговият син. Това би било нов, напълно повратен начин да погледне на него, въпреки че би обяснило дидактичния му тон.
— Съжалявам, че се забавих толкова — каза Холдън, влизайки в стаята, като постави пред нея пластмасовата чаша с обилна пяна, която се разплиска върху бюрото. Изруга и започна да търси салфетка, но Лорна го спря.
— Не се притеснявайте.
— Машината не работеше, затова трябваше да го приготвя сам.
Тя кимна и отпи глътка от гъстата течност.
— Казахте, че го обичате чисто, нали? — Той изтри челото си с длан. — Господи, съжалявам. Ще отида да взема друго.
— Не, не. И това става — отново вдигна чашата тя. — Да кажем просто, че двамата открихме нещо, за което аз знам повече, отколкото вие.