Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Много добре. Това място не й бе донесло нищо хубаво, когато беше дете. Радваше се, че се е променило.
Качи се отново в колата и се зачуди, че не изпитва нищо, гледайки дома, в който бе прекарала почти две десетилетия от живота си.
Но имаше още едно място, което би могло да я развълнува. Трябваше да го види, макар да знаеше, че това е все едно да докоснеш прясна рана, за да провериш дали още боли. Къщата на Дейвид.
Прекоси центъра на малкия град, където сега имаше кафене и видеотека на мястото, където някога бе разположен склад с нисък схлупен покрив и изпочупени прозорци. Мина покрай църквата, зави по Пайн стрийт и пое по дългия криволичещ път към отдалечената къща, намираща се в самия му край.
Само дето къщата вече съвсем не беше единствена. Наоколо бе застроен цял квартал със зелени дървета, невисоки кооперации и еднофамилни домове, пред повечето от които стояха табели с надпис „Дава се под наем“.
Почти зяпнала от изумление, Хелън продължи напред и учудена, видя, че къщата на Дейвид е все още на мястото си. Разбира се, тя винаги бе била красива постройка, за която се носеха слухове, че някога е била собственост на брата на Джордж Вашингтон. Родителите на Дейвид бяха не по-заможни от нейните и още тогава се говореше, че искат да обявят сградата за исторически паметник, за да се намалят данъците й.
Хелън спря на отсрещната страна на пътя и остана загледана в къщата няколко минути. Изглеждаше й същата. Даже дъбовете, които още преди двайсет години бяха на няколко века, не бяха пораснали.
Излезе от колата и бавно тръгна към оградата, опитвайки се да надникне през прозорците, но слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата и я заслепяваха, като караха очите й да сълзят.
Докато се изкачваше към предната веранда, се запита какво да каже, когато почука на вратата. Дали да потърси Дейвид, или просто да попита какво е станало с него? Беше ли готова за отговорите?
Не, даде си сметка и усети, че й се повдига. Не би могла да го понесе. Идеята не беше добра от самото начало. Нямаше работа в Западна Вирджиния след повече от двайсетгодишно отсъствие и дяволски добре знаеше, че вече не е желана тук.
Обърна се, за да се върне в колата, когато чу входната врата да се отваря с добре познатото изскърцване.
— Мога ли да ви помогна?
Пред нея застана закръглена жена с мазна руса коса и рижаво дете на ръце. Изглеждаше току-що прехвърлила трийсетте, а лицето й, макар и уморено, беше приятно.
Хелън си пое дълбоко въздух, неуверена какво да каже, докато думите сами не дойдоха на устата й:
— Не, благодаря ви. Всъщност аз… аз познавах един човек, който някога живееше тук.
Непознатата я изгледа с присвити очи.
— Преди повече от двайсет години — поясни Хелън, за да не създава излишни неприятности в семейството. — Един приятел… стара история. Извинявайте, че ви обезпокоих.
— Почакайте за момент. Вие не сте ли… Хелън? — Жената пристъпи напред и рамката с предпазната мрежа изтропа по познатия начин, който събуди хиляди спомени в съзнанието на Хелън.
Замръзна на мястото си, докато домакинята бързаше към нея по дървения под на верандата.
— Знаех си, че те познавам отнякъде — подхвана жената. — Не си тръгвай… попаднала си на точното място.
Хелън се обърна към нея.
— Не съм сигурна — каза с усмивка повече на себе си, отколкото на непознатата.
— Дейвид ще се прибере всеки момент — продължаваше да подвиква жената, намествайки бебето в ръцете си, докато подтичваше. — Забрави си обяда. Всеки ден го взема, а днес го забрави. Досега никога не се е случвало. Боже мой, толкова ще се изненада. Ти си Хелън, нали?
Хелън кимна утвърдително, изгубила за момент гласа си.
— Божичко, почакай само Дейвид да те види. Между другото, аз съм Лора. А това е Йоланда — каза жената, докосвайки с пръст нослето на детето.
— О! Ами много…
— Толкова съм слушала за теб! Оставила си невероятни впечатления у съпруга ми. — Изрече думите без намек на ревност или неудобство. — Разбира се, виждали сме те по телевизията от време на време. Кой ли не те е гледал? Много си красива. Но сигурно го знаеш. Вероятно го чуваш през цялото време. Смяташ ли, че един ден ще станеш първа дама на Съединените щати?
— Н-не… не съм уверена в това — опита да се усмихне Хелън. — Виждате ли, тази сутрин времето наистина ме притиска, така че бихте ли предали на Дейвид, че съм наминала да го видя…