Warcross

— Съотборниците ми ще видят, че съм в клопка — казвам му. Думите ми прозвучават насилено и тъжно, щом споменът как едва не убиха Хидео, изскача в главата ми. — Не можеш да рушиш всеки свят.

Нула се приближава до мен, мускулите му играят под черната броня. Сега вече ни разделя една-едничка стъпка. Той се взира в мен.

— Ето какво виждат в момента твоите съотборници.

В центъра на полезрението ми изскача прозорец и виждам подводните развалини. Виждам и себе си как, без да обръщам внимание на многократно повторените команди на Ашър, се мотая из една зона далеч от другите и събирам най-елементарни пауъръпове. Виждам как се нахаквам в един напълно видим безвъздушен джоб.

— Точно в момента, от тяхна гледна точка, ти успя да се заклещиш в една подводна пещера сред руините. И въздухът ти свършва доста бързо.

— Защо си тук? — питам. — Какво искаш?

— Тук съм, за да ти направя една справедлива оферта — отговаря той. Гласът му кънти около мен.

— Справедлива оферта?

— Как да го кажа по-иначе? Сделка. Предложение. Избери си.

Кипвам.

— Защото ти създавам проблеми, а? И се принуди да говориш с мен направо? Какво, яд те е, че най-сетне някой успя да се приближи дотолкова, че да може да те спипа?

— Да ти приличам на ядосан? — изсмива се той на думите ми. Тих, приглушен смях. — Прекалено си добра, че да работиш за него. Колко ти плаща Хидео, та да си му толкова лоялна и да те държи подръка? Да тичаш, като ти подсвирне? Или пък нещо друго те влече към него?

— Чарът ти е просто съкрушителен — казвам с най-сухия си тон.

— Ами ако успея съкрушително да надцакам неговата сума? — накланя глава Нула към мен.

Присвивам очи.

— Ти честно ли ми предлагаш да ме наемеш?

— Всеки си има цена. Кажи си твоята.

— Не.

Нула подигравателно клати глава насреща ми.

— Избирай внимателно.

— Аз съм внимателна.

— Нима? — той поглежда надолу към мен и виждам лицето на аватара ми, отразено в неговия шлем. — Защото, доколкото знам, в Ню Йорк си живяла доста рисковано. Защото действаш рисковано и при избора на… връзките си.

Полазва ме тръпка. Дали е проучвал миналото ми? Следил ли ме е? Знае ли за мен и Хидео?

— А ти се заяждаш с не когото трябва — процеждам през стиснати зъби.

Той се надвесва над мен.

— Правех ти комплимент.

— Това ли е представата ти за комплимент?

— Аз не съм човек на комплиментите, Емика. Разбирай го както искаш.

Пръстите ми се свиват в юмруци.

— Е, можеш да си вземеш щедрата оферта — казвам гневно, докато вървя към него — и да си я завреш във виртуалния задник.

Той се навежда дори по-близо до мен.

— Всички все се мислят за големи храбреци.