Бляскавият двор [bg]

– Икорите не знаели, че Хадисън разполага с толкова много златни залежи. Но и защо биха знаели? Те са диваци. Не разработват мини. Не разполагат с нужната технология за това. Цяло чудо е, че изобщо са прекосили морето. Така че договорът ни дава право да се разпореждаме с това злато.

Уо­рън ме гледаше с очакване и аз успях да докарам нещо, кое­то, надя­вах се, беше впечатлена усмивка.

– Наистина ли земята се е продавала? – попитах. – Искам да кажа, те са живеели там.

Той се навъси:

– Не разбирам какво питаш.

– Едва ли може да се каже, че това е било нещо, кое­то прос­то ей така им се е намирало подръка. Това е бил домът им. Когато са сключили договора, къде се е предполагало да отидат?

– Не сме отнели всичките им земи – каза той. – Останаха им в изобилие.

Бях виждала картите по време на учебните си занимания. „Изобилие“ бе прекалено оптимистичен начин за описване на положението.

– И – про­дъл­жи той – винаги могат да се придвижат към територията на западните племена.

– Няма ли това да породи неразбирателство с тези племена? – попитах.

– Не е наш проб­лем. Ние сме завоевателите.

Отворих уста да възразя, а пос­ле размислих. Така беше в продължение на цялата минала седмица, през коя­то се бях срещнала с Уо­рън три пъти – два пъти в присъствието на други хора и веднъж насаме. Държанието му не беше точно оскърбително, но много пъти се беше налагало да си държа езика зад зъбите, за да не противореча на мненията му. Бъди обаятелна, беше ме посъветвал Сед­рик. Не му давай повод да за­подоз­ре нищо.

– Колко прекрасно – отбелязах, превключвайки на не толкова противоречива тема. – Да имате на разположение всичкото това злато.

Уо­рън закима енергично:

– Да. На практика прос­то се търкаля наоколо и чака някой да го вземе. Разполагаме с твърде малко хора, кои­то да помагат за измъкването му от земята, но мисля, че в мига, щом отправим призива, а аз пристигна и установя по-стабилно присъствие, заселниците веднага ще му налетят. – Изгледа ме многозначително. – Заминавам след две седмици.

Знаех това. Напомняше ми го всеки път, когато бяхме заедно. Фактът, че го отблъсквах толкова дълго, ме беше спасил от сватба преди заминаването му, но знаех, че двамата с Виола се надя­ваха да уредят подпечатването на брачен договор преди това. Дружелюбното ми държание тази седмица може и да ми беше откупило малко време, но скоро семейство Дойл щяха да настоят за нещо повече.

– Извинете ме – казах, надигайки се от стола си. Той незабавно също се изправи. – Трябва да си проверя причес­ка­та. – Това беше вежлив начин да кажеш, че искаш да отидеш до тоалетната, и осигуряваше гарантирано измъкване.

Партито в имението на семейство Дойл беше про­дъл­жило три часа и се надя­вах, че скоро ще си тръгваме. Придружаваше ни Сед­рик и от него зависеше кога ще се измъкнем. При обикновени обстоятелства можеше и да го убедя да тръгнем по-рано, но той цяла вечер наблюдаваше Каролайн. Тя, изглежда, беше оплела в примката си някакъв едър земевладелец, кой­то не се отделяше от нея. Беше имала известни затруднения с други кандидати и Сед­рик не искаше да провали възможността.