Бляскавият двор [bg]

Точно тогава Уо­рън се приближи до нас.

– Майко, не очаквах тъкмо ти да отмъкваш Аделейд.

Усмивката на Виола стана блажена:

– Е, не искахме да те отегчаваме с подробности... нали знаеш, онези подробности, кои­то всъщност имат значение само за жените, когато става въпрос за венчавки.

Той слисано премести поглед между нас:

– Венчавки... не искаш да кажеш, че...

– Мисля, че нашата скъпа Аделейд най-пос­ле спря да ни разиграва – каза Виола.

– Вярно ли е? – Уо­рън хвана двете ми ръце. – Приела си? Би трябвало да го съобщим още сега! Това е идеалната вечер.

Отново почувст­вах онова тревожно стягане в гърдите и трябваше да си напомня да дишам.

– Не, не. Никакви съобщения тази вечер. Искам да кажа, с майка ви говорехме неофи­циал­но, но нищо не може да се предприеме... – Млъкнах, без да довърша, взирайки се към отсрещния край на стаята, където виждах Сед­рик да говори разпалено с Никълъс. Никълъс се усмихваше широко, така че се надя­вах това да е обещаваща новина. – Нищо не може да бъде предприето, докато всички подробности не бъдат уточнени с двамата Торн. Брачната цена, договорите... не би било редно да съобщаваме, преди останалото да се уреди офи­циал­но. Не ми се струва правилно.

Очите на Виола се присвиха, а Уо­рън изглеждаше леко унил, но не чак ужасно разстроен. Междувременно мислите ми препускаха. Какво щях да постигна с това? Колко време щеше да ми откупи? Без съмнение, семейство Дойл щяха да почукат на вратата ни още утре, за да уредят сделката. Дали можех да я отложа с поне още един ден? Може би дори два? Сед­рик и Никълъс се бяха изгубили сред празнуващите, затова нямах представа как се развиваше онзи план. За какво бях дала неофи­циал­ното си съгласие току-що?

– Хайде, ела – каза Уо­рън. – Нека го отпразнуваме поне с един танц – дори ако сме единствените двама празнуващи.

Тук нямаше измъкване за мен. Нито съюзници. Само море от маскирани танцьори, кои­то бъбреха и се смееха за пролетния сезон и обновяването на живота. Имах чувството, че ме обгръща тъмнина.

– Разбира се – казах сковано. – С удоволствие.

Танцувахме през по-голямата част от остатъка от вечерта. Двама дръзки ухажори минаха по реда си, но Уо­рън се движеше така уверено, почти собственически, че повечето мъже прос­то гледаха да не се доближават до нас. Когато Айа­на ми каза, че нашата група си тръгва, дори почти не чух думите, с кои­то Уо­рън се сбогува с мен, и обещанието му да се отбие утре. Кимнах вежливо, а пос­ле се втурнах навън да отида при другите. Нощта беше ясна и топла и имах нужда от въздух, за да мисля ясно. Едва бях успяла да си поема дъх, когато ме качиха в една карета, а пос­ле ме откараха право у дома в Уистерия Холоу.

Щом стигнах до спалнята си, разтворих прозореца и седнах там, поемах си въздух на дълбоки глътки, опитвайки се да се овладея. Не беше дос­та­тъч­но. Онова чувство, че съм хваната натясно, кое­то изпитвах на бала, не ме напускаше. Имах нужда да изляза от тази стая, от тази къща – от този живот. Чувствах се както преди в Осф­ро, заключена в бляскава клетка, на коя­то толкова много хора се възхищаваха, без да имат представа, че тя ме задушаваше. Без да ме е грижа какви неприят­нос­ти ще си навлека, излязох от стаята все още в дрехите си от гала празненството и едва тогава спрях, осъзнала, че Мира трябваше да се присъедини към мен. Всички други момичета се бяха прибрали по стаите си. Продължих по пътя си. Мира беше навън и правеше собствени избори, каквито и да бяха. Не можех да я упреквам за това.