Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Двамата започнаха да кръстосват базара все по-далече и по далече. Бяха станали толкова добри, че за час-два изпълняваха нормата за деня и след това бяха свободни. Според неписания договор, професионалистите можеха да останат ненаказани, само ако не превишават тази норма. Така Иниана вече имаше време за разходки из града. Едно от любимите и места стана Паркът на приказните животни в хълмистото предградие Гимбелук, където можеше да се разхожда сред същества от други епохи, прогонени от разрастващата се цивилизация на Маджипур. Там можеше да види кривокраките димилиони, деликатните, дългошиести листояди — два пъти по-големи от обикновен скандар, божествените сигимиони с пухести опашки от двете си страни и тромавият големоклюнест зампидун, засенчвал някога с крилата си небето над Ни-моя, а сега останал единствено в този парк и на герба на града. Чрез някакво устройство, което изглежда бе изобретено в древни времена, когато някое от тези животни приближеше до посетителя, веднага се разнасяше глас, който обясняваше какво е то и къде е било разпространено. Освен това парка имаше чудесни усамотени котловини, където Иниана можеше да се разхожда със Сидоун, почти без да разговарят, защото той не беше от приказливите.

Понякога тръгваха с лодка по Зимър и отиваха на отсрещния бряг, или по река Стейче, която би ги отвела в забранената територия на метаморфите. Но едно такова пътешествие би отнело седмици и те стигаха само до малките рибарски селца на лийманите, недалеч на юг от Нисиморн, купуваха си прясно уловена риба, плуваха и лежаха в тревата на слънце. В безлунните нощи се разхождаха по Кристалния булевард, където въртящите се рефлектори хвърляха ослепителна, непрекъснато променяща се светлина, вглеждаха се със страхопочитание във витрините на големите маджипурски компании. Често вечеряха в някой от плаващите ресторанти, като вземаха със себе си и Лилойв, защото тя обичаше тези заведения повече от всичко в Ни-моя. Всеки от тях беше миниатюрно подобие на някое далечно място на планетата, с характерните за него растения и животни, със специфичната кухня и вина. Единият наподобяваше ветровития Пилиплок, където можеха да си поръчат месо от морски дракон, друг беше като влажния Нарабал, със сочните му плодове и папрати, имаше и копие на Стий — в подножието на замъка, на Стoйен, Пидруид и Тил-омон. От всички места, които посещаваха със Сидоун, най-много и харесваше Ефирната галерия. В тази дълга цяла миля аркада, увиснала високо над нивото на улицата, се намираха най-хубавите магазини на целия континент, след тези от богатите градове в подножието на замъка Връхни. Когато отиваха там, Иниана и Сидоун обличаха най-хубавите си дрехи, откраднати от най-скъпите сергии в Базара — не можеха да се сравнят с тези на аристократите, но бяха далеч по-добри от дрипите, които носеха обикновено. Иниана се радваше, когато имаше възможност да изостави мъжкото облекло, с което работеше, и да се облича с прилепнали по тялото и рокли в червено и зелено, да пуска дългата си коса да пада свободно. С пръсти, здраво впити в тези на Сидоун, тя се разхождаше из галерията и отдадена на приятни фантазии разглеждаше украшенията, маските с пера, лакираните амулети и металните дрънкулки, които можеха да си купят срещу две шепи рояли само най-богатите. Знаеше, че никога няма да притежава което и да е от тези неща, защото крадец, който открадне достатъчно, за да може да си ги купи, би застрашил равновесието в Базара. Но и беше приятно да гледа съкровищата в Ефирната галерия и да си мечтае.