Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Започнаха да се спускат по склона към реката.

— В тази част са плаващите ресторанти — каза Лилойв и направи широк кръг с ръка. — Като девет малки острови са. Казват, че там предлагат блюда от всяка част на Маджипур. Някой ден ще ги посетим — и деветте, какво ще кажеш?

Иниана се усмихна тъжно.

— Приятна мисъл.

— Не се тревожи. Животът е пред нас, а крадците живеят добре. Когато имам повече време, ще пребродим заедно всички улици на Ни-моя. В Гимбелук е Паркът на приказните животни, навътре във възвишенията, пълен е със същества, които другаде са изчезнали… сигимиони, гхалвари, димилиони и какво ли още не… В Операта свири градският оркестър… Чувала ли си за него? Хиляда инструмента — във Вселената няма подобно нещо, след това… О, ето, пристигнахме.

Слязоха от флотера. Бяха на брега на реката. На това място Зимър беше толкова широка, че зелената линия на Нисиморн едва се различаваше на хоризонта. Вляво от тях имаше ограда с метални колони, два пъти по-висока от човешки ръст, направена от някаква мрежеста, почти невидима материя, от която долиташе дълбоко и заплашително жужене. Зад нея се простираше градина с необикновена красота — малки, елегантни храсти, разцъфтели в жълто, тюркоазено и червено и толкова ниско окосена морава, че приличаше на килим. След това теренът се издигаше, а самата къща бе построена на едно скалисто възвишение и гледаше към пристанището — голяма, боядисана в бяло като повечето постройки в Ни-моя, с множество типични за тукашната архитектура леки висящи елементи, с веранди и балкони, които сякаш плуваха във въздуха. Стори и се, че тази постройка е най-красивата, която бе виждала в Ни-моя след двореца на херцога — не много далеч от брега, тя се издигаше величествено на пиедестала си. И си беше мислила, че я е наследила! Тя се затича покрай оградата, като от време на време спираше, за да се полюбува на гледката от различни ъгли и се смееше неудържимо, сякаш някой и бе разкрил най-дълбоката истина във вселената, истината, която съдържа ключа към всички останали истини и поради това не може да не предизвиква смях. Лилойв я последва, извика и да спре, но Иниана тичаше като обладана от някаква нечиста сила. Най-накрая стигна до портата, която се охраняваше от двама огромни скандари с безупречни бели ливреи, заплашително скръстили отпред многото си ръце. Иниана продължи да се смее. Пазачите се намръщиха. Лилойв я настигна, дръпна я за ръкава и я подкани да си вървят, преди да е станало нещо неприятно.