Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Заби крак на най-ниското стъпало и се набра нагоре. Обля го ситен воден прах и той се ужаси, че усеща солената вода тук, на двеста стъпки над ватерлинията.
Не можеше да види океана — дъждът и пръските бяха толкова плътни, — но чуваше грохота му и чувстваше тласъка на вълните, когато се разбиваха една подир друга във фюзелажа. Звучеше като пулса на някой сърдит, наранен морски бог. На тази височина движенията на кораба бяха особено отчетливи и той усещаше всяко бавно, отвратително полюляване дълбоко в стомаха си.
Трябваше ли да го прави? Кемпър беше прав: това беше пълна лудост. Но дори когато се запита, знаеше какъв ще е отговорът. Трябваше да погледне тази жена в лицето.
Като стискаше стъпалата с цялата си сила, той се изкачи нагоре; ръка, крак, ръка, крак. Вятърът го блъскаше толкова безмилостно, че се принуди да затваря очи от време навреме и да действа по усет; грубите му моряшки ръце стискаха като менгемета грапавите стъпала. Корабът се наклони под една особено яростна вълна и на него му се стори, че увисва над празно пространство, мощно привличан надолу от гравитацията, надолу, към врящия казан на океана.
След едно, както му се стори, безкрайно катерене, най-сетне стигна горното перило и издигна глава до нивото на прозорците. Погледна вътре, но беше далеч от люка на мостика и не виждаше нищо друго, освен слабия отблясък от електронните системи.
Трябваше да се промъкне до средната част.
Прозорците на мостика бяха наклонени леко навън. Над тях беше козирката на горната палуба, с нейния парапет. Изчаквайки затишие между поривите, Льосюр се повдигна и хвана горния ръб, като едновременно подпря крак на релсата отдолу. Остана там дълго, сърцето му биеше силно, чувстваше се напълно беззащитен. Прилепен към прозорците, с опънати крайници, той усещаше по-ясно от всякога люлеенето.
Пое дълбока глътка въздух, после друга. И тогава започна да заобикаля — държеше здраво перилото с измръзнали пръсти, подпирайки се при всеки нов порив на вятъра. Мостикът се намираше на сто и шейсет стъпки напречно, знаеше го; това означаваше пътешествие от осемдесет стъпки по релсата, преди да види таблото на капитанския мостик и щурвала.
Заобиколи бавно, провирайки първо единия, после другия си крак. Релсата не беше грапава — не беше предвидена за човешки контакт — и в резултат на това — дяволски хлъзгава. Той се движеше предпазливо, бавно, поемайки по-голямата част от тежестта си с пръсти, като пълзеше по лъскавата тръба; силният вятър го блъскаше и за един кратък миг той се залюля ужасен над кипящото сиво пространство. Задраска да се улови, поколеба се отново, пое си пак въздух, а сърцето му препускаше, пръстите му изтръпваха. След минута се застави да продължи напред.
Най-накрая достигна центъра на мостика. Тя беше там: капитан Мейсън стоеше на руля и гледаше хладно към него.
Той напрегна очи, ужасен от абсолютната нормалност в израза й. Тя дори не показа изненада от невероятната му поява: призрак в отвратителното време, притиснат откъм погрешната страна на прозорците.
Като стисна горната релса с лявата си ръка, той заудря по стъклото с другата.
— Мейсън! Мейсън!
Тя се извърна към него, очите й срещнаха погледа му, но някак отсъстващо.
— Какво правите?!
Никакъв отговор.
— По дяволите, Мейсън, говорете с мен! — Той заблъска с юмрук по стъклото, без да обръща внимание на болката.
В отговор тя само го погледна.
— Мейсън!
Най-после тя заобиколи щурвала и се приближи до стъклото. Гласът й идваше до него неясно, филтриран през стъклото и грохота на бурята.
— Въпросът е, мистър Льосюр, какво правите вие?
— Ще се ударим! Водите кораба право към Кериън Рокс! Ще избиете всички, не разбирате ли?!
Друго потръпване на устните, предвестник на усмивка. Тя произнесе нещо, което той не можа да долови.
— Не ви чувам! — Той стисна по-здраво парапета, питайки се колко дълго ще издържат пръстите му, преди да полети надолу към страховитата разпенена бездна.
— Казах — тя се приближи към стъклото и заговори по-високо, — че напълно го осъзнавам.
— Но защо?
Усмивката най-сетне се появи, като слънце, блеснало върху леда.
— Това е въпросът, нали, господин Льосюр?
Льосюр се притисна по-плътно към прозореца, мъчейки се да не отпуска хватката си. Знаеше, че няма да издържи още дълго.
— Защо? — изкрещя той.
— Питайте компанията.
— Но вие… вие не можете да го направите съзнателно!