Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Очите му отново се върнаха на Мейсън, невъзмутима на щурвала. Нещо й беше станало, може би имаше медицински проблем, удар, лекарства, кой знае… Какво ставаше в мозъка й? Действията й бяха в разрез с всичко, което прави един капитан на кораб.
Отстрани до него Кемпър наблюдаваше таблото, със слушалки на ушите. Льосюр го побутна с лакът и шефът по сигурността свали слушалките.
— Кемпър, сигурен ли сте, че тя може да ни чуе? — попита той.
— Всички канали са отворени.
Льосюр се обърна към Крейк:
— Някакви допълнителни отговори на сигнала ни за бедствие на кораба?
Крейк вдигна очи от данните от електронните прибори и сателитния телефон.
— Да, сър. Отговарят ни от Американската и Канадската брегова охрана. Най-близкият съд е канадският „Сър Уилфред Гренфел“, който се е обадил на пристанището на Сейнт Джонс, шейсет и осем метров патрулен кораб с деветима служители, единайсет души екипаж, шестнайсет легла плюс още десет в корабната болница. Пресрещат ни и ще ни стигнат на петнайсет морски мили изток-североизток от Кериън Рокс… към 3:45 след обяд. Никой друг не е достатъчно близко, че да ни доближи, преди очакваното време на… а-а-а… сблъсък.
— Какъв е планът им?
— Все още работят по опциите.
Льосюр се обърна към третия помощник:
— Доведете доктор Грандин тук. Искам медицински съвет за това, което се случва с Мейсън. И попитайте Майлс дали на борда измежду пасажерите няма психиатър. Ако има, доведете и него.
— Разбрано, сър.
Льосюр насочи вниманието си към главния механик.
— Мистър Холси, искам да отидете в машинното отделение лично и да изключите автопилота. Отрежете кабелите, ако трябва, строшете с чук контролните табла. И като последна мярка, извадете от строя някой от електродвигателите.
Инженерът поклати глава:
— Автопилотът е подсигурен срещу нападение. Замислен е така, че да заобикаля всички механични системи. Дори и да бъде изваден от строя някой от електродвигателите — което не може да стане, — автопилотът ще компенсира. Корабът може да се движи и с един, ако потрябва.
— Господин Холси, не ми казвайте, че нещо не може да се направи, преди да сте опитали.
— Да, сър.
Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките:
— Опитай да се свържеш с Мейсън по радиостанцията на канал 16.
— Да, сър. — И той извади радиостанцията от калъфа й, вдигна я към устните си и натисна бутона за предаване.
— Радистът към мостика, радистът към мостика, моля, отговорете.
Льосюр посочи към екрана.
— Виждате ли това? — извика той. — Зелената лампичка на приемателя? Значи тя чува високо и ясно!
— Точно това ви говорех — обади се Кемпър. — Че чува всяка една дума.
Льосюр поклати глава. Познаваше Мейсън от години. Тя беше професионалист — малко нервна, определено педант, не особено сърдечна, но професионалист в пълния смисъл на думата. Той напрегна мозъка си. Трябваше да има някакъв начин да говори с нея лице в лице. Действаше му дяволски разстройващо, че тя през цялото време стои обърната с гръб към тях.
Може би ако можеше да я види, щеше да успее да я убеди. Или най-малкото да я разбере.
— Господин Кемпър — каза той, — точно под прозорците на капитанския мостик минава една релса, за прикрепване на инсталацията за миене на прозорци — прав ли съм?
— Така мисля.
Льосюр дръпна сакото си от стола и го облече.
— Отивам там.
— Да не сте полудял? — изгледа го с недоумение Кемпър. — Това е на сто стъпки надолу от палубата.
— Искам да я погледна в лицето и да я попитам какво, по дяволите, си мисли, че прави.
— Ще бъдете изложен изцяло на силата на бурята…
— Втори помощник-капитан Уордингтън, вахтата е ваша до връщането ми. — И Льосюр изчезна през вратата.
Льосюр застана до парапета на бакборда на наблюдателната платформа на Палуба 13. Вятърът развяваше дрехите, а дъждът обливаше лицето му, докато той се взираше към мостика. Мостикът се намираше на най-високото ниво на кораба, над което се издигаха само комините и антените. Двете крила на мостика стигаха далеч по десния и левия борд, издадени над корпуса. Под стената от мъждиво осветени прозорци едва можа да различи парапета, единична, широка три и половина сантиметра месингова тръба, закрепена към надпалубните съоръжения със стоманени скоби. Тясна стълба водеше от платформата до крилото на бакборда, където се свързваше с бордовата ограда, окръгляща долния мостик.
Той пресече палубата, като се олюляваше, поколеба се до стълбата за момент, след това хвана стъпалото на нивото на раменете си, стискайки го здраво като удавник. Отново се поколеба, мускулите на ръцете и краката му вече играеха в очакване на приближаващото изпитание.