Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Не можем да чакаме сблъсъка. Удар при скорост трийсет възла… половината от хората на борда ще са убити или наранени от самия удар.
Думите му бяха посрещнати с тишина. След миг Брус кимна бавно.
— Мистър Брус, упълномощавам вас и групата ви да се заемете с този проблем. Господин Лиу и трети помощник Краули ще ви ръководят — те са напълно наясно с процедурите по напускането на кораб.
— Да, капитане.
Льосюр огледа стаята.
— Има още нещо. Нуждаем се от комодор Кътър. Той познава кораба по-добре от всеки от нас и… ами, той е единственият, който знае поредицата от цифри за изключване от код три. Ще отида да го извикам.
— Като капитан ли? — попита Кемпър.
Льосюр се поколеба.
— Нека първо видим какво ще каже. — Той погледна часовника си.
Осемдесет и една минути.
57.
Капитан Каръл Мейсън стоеше на мостика и гледаше трийсет и две инчовия плазмен екран на системата за GPS. Истинско чудо на електронното инженерство, помисли си тя, — технология, която виртуално интерпретираше остарелите умения, математиката, опита и дълбоката интуиция, които се изискват за управление и навигация. С този прибор едно умно дванайсетгодишно момче можеше практически да навигира „Британия“: използвайки тази голяма картинна електронна карта с малкото корабче върху нея, линията, очертана напред, показваше курса на кораба, на всеки десет минути се даваше приблизителното му местоположение в перспектива, заедно с контролните пунктове при всяка промяна в курса.
Тя погледна автопилота. Друго чудо; той постоянно следеше корабната скорост през водата, скоростта спрямо дъното, оборотите на двигателите, изходната мощност, положението на перото на руля и правеше безброй настройки, толкова фини, че не можеха да бъдат доловени дори от най-добрите моряци на борда. Автопилотът държеше кораба на курс и скорост по-добре и от най-опитния капитан, като същевременно пестеше гориво — поради което корабният устав диктуваше автопилотът да бъде използван навсякъде, освен в затворено море или крайбрежни води.
Преди десет години мостикът на кораб като този би изисквал присъствието на минимум трима високо подготвени офицери; сега беше нужен само един… и през повечето време не се налагаше тя да прави нищо.
Мейсън насочи вниманието си към навигационната маса на Льосюр, с хартиените карти, успоредни линии, компаси, моливи и маркери и кутията, където беше секстантът. Мъртви инструменти, мъртви умения.
Тя заобиколи таблото и се върна на румпела, отпускайки ръка върху елегантния махагонов щурвал. Беше тук единствено за шоуто. От дясната му страна се намираше панелът на кормчията, където се извършваше истинската работа по управлението: шест малки лоста, манипулирани с докосване на един пръст, които контролираха двата фиксирани и двата ротационни двигателя и клапаните за горивото. Със своите въртящи се на 360 градуса електродвигатели на кърмата, корабът беше толкова маневрен, че можеше да влезе в док без да е нужно да бъде влачен на буксир.
Тя плъзна ръка по гладкия лак на щурвала и вдигна очи към стената от сиви прозорци отпред. След засилването на вятъра дъждът беше отслабнал и сега можеше да види очертанията на носа, потръпващ във високите вълни, огромното изригване на пръски и летяща пяна, които заливаха палубата на бака в бяло.
Тя усети някакъв мир, абсолютна празнота, чувство, което никога не бе изпитвала преди. По-голямата част от живота й беше преминала в самоосъждане, чувства на неудовлетвореност, съмнения, гняв и самонадеяна амбиция. Сега всичко това изчезна като с магическа пръчка. Вземането на решение никога не е било толкова просто и след това ги нямаше онези агонизиращи съмнения, които бяха съпътствали цялата й кариера. Беше взела решение да разбие този кораб; беше го направила хладнокръвно и без емоция; и сега единственото, което оставаше, беше да го изпълни.
Защо? — беше я попитал Льосюр. Щом не можеше да предположи защо, тогава нямаше защо да му доставя удоволствието да го изрича. За нея то беше очевидно. До този момент никога не бяха назначавали жена капитан на трансатлантически лайнер. Колко глупава трябва да е била, за да си мисли, че тя ще е тази, която ще направи пробива. Знаеше — и това не беше суета, — че беше два пъти по-добър капитан от повечето измежду равните й. Беше завършила като първенец Морската Академия в Нюкасъл, с най-висок успех в историята на училището. Досието й беше перфектно — неопетнено. Беше останала дори неомъжена, въпреки няколкото отлични възможности, за да елиминира всякакви въпроси за отпуск по майчинство. С деликатност и изисканост бе култивирала правилните отношения в компанията, бе избирала правилните наставници, като през цялото време се грижеше да не показва кариеристични тенденции; усърдно бе изграждала твърдото, професионално, но не неприятно поведение на най-добрите капитани, винаги искрено доволна от успехите на колегите си.