История на парите (от пясъчника до киберпространството)

След края на войната правителствата на държавите победителки Англия и Франция си поставят за цел да изстискат колкото е възможно повече пари във вид на репарации от Германия, която трябва да понесе цялата отговорност за разпалването на конфликта. По силата на Версайския договор, който Сенатът на САЩ отказва да ратифицира, но който е приет въодушевено от всички европейски държави, Германия се съгласява да заплати на практика всички разходи по водене на войната; сметката й е представена официално чак през април 1921 г. Въпреки възраженията на Съединените щати Съюзниците изискват от Германия репарации в размер на 132 милиарда златни марки — сума, равна на 33 милиарда тогавашни долара и два пъти по-голяма от годишния национален доход на Германия. За да събере толкова пари, германското правителство трябва, след като покрие основните нужди на своя народ, да събере излишък в размер на 33 милиарда долара. По силата на допълнителни рестриктивни клаузи в договора германската държава не може да продава продукцията си на справедливи пазарни цени, за да генерира нужните средства за репарациите. Правителството се вижда принудено да печата банкноти без златно покритие, за да посрещне вътрешните си нужди, в резултат на което през 1922 г. книжните пари започват стремително да се обезценяват. Когато се оказва, че Германия не е в състояние да изплаща задълженията си по мирния договор, френските войски окупират индустриалната област Рур, в която се намират основните мини и главните железопътни линии на страната.

Още през първите три месеца, след като Германия получава сметката за дължимите суми, цените в страната започват стремително да нарастват, като до края на 1921 г. са вече трийсет и пет пъти по-високи от довоенните. До края на следващата година някогашните цени са надхвърлени 1475-кратно, а много скоро обезценяването на националната валута започва да се изчислява в милиони, милиарди и трилиони пъти. Лихварите вече искат лихва от 35% на ден. В самия край на войната един долар се разменя приблизително за четири марки; през юни 1922 г. обменният курс достига 393 марки за долар; на 1 януари 1923 г. марката върви по 17 892 за долар, а към 15 ноември същата година, когато инфлацията достига своя връх, вече са необходими 4,2 трилиона (4 200 000 000 000) марки, за да се купи един долар. Един цент се равнява на 42 милиарда марки! Стока, която в края на войната е струвала една марка, през 1923 г. има цена 726 милиарда. Правителството на Ваймарската република издава книжни пари с такава скорост, че не остава време да се отпечатат купюрите и от двете страни. Понякога забавяния по пътя от печатницата до банката водят до пълното обезценяване на банкнотите още преди да са влезли в обръщение; в такива случаи от Министерството на финансите просто им допечатват още нули и ги пускат като банкноти с по-висока номинална стойност. Работниците получават заплати всеки ден, но ако поради закъснение не успеят да си напазаруват вечерта преди затваряне на магазините, на следващия ден с банкнотите могат само да си запалят печката. Инфлацията напълно се е изплъзнала от контрола на правителството, банките и индустрията, а що се отнася до обикновените хора — нейните основни жертви, те са напълно безпомощни и изобщо не разбират какво става. В опит да спаси икономиката от банкрут германското правителство раздава кредити на предприятията в размер на 497 милиарда марки. Медицинските списания съобщават за появата на нов вид болест, наречена „нулев удар“ — резултат от шока и напрежението при разчитане на нулите върху банкнотите и пресмятане на сумите при пазаруване с тях. Тези нули се превръщат в символ на финансовия колапс на Германия, на срутването на капиталовите пазари и всичките останали опустошителни последици от инфлацията. Със своята чудовищно отслабена валута Германия се превръща в рай за търсачите на изгодни сделки, за всеки с долари, лири или някаква друга твърда валута в джоба. Германското правителство се вижда принудено да приеме закон, забраняващ на чужденците да купуват и изнасят от страната съкровищата на националните музеи и колекции от картини.