Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— По същата причина; поради която с такава наслада унижихте и лорд Джон. Вие очевидно желаете да ви бъда благодарна до гроб, загдето съм се омъжила за вас, а не за другиго. Така е, благодарна съм ви. Затова наистина не е необходимо да…
Той сложи най-внезапно край на тази тирада като се претърколи и се озова върху тялото й. Сложи пръст на нейните устни и се ухили безочливо.
— Не си струва да се ядосвате чак толкова госпожо. Не съм казал, че вярвам на този човек; казах само, че ще проверя истинността на думите му. Щом като твърдите, че вашият Ричард е светец, добре, ще сметна, че наистина е такъв. Поне докато получа някакви доказателства за противното. Сега обаче предлагам да се съсредоточим върху въпроса за благодарността, която изпитвате към мен, както сама признахте току-що. Същата тази благодарност включва ли в себе си възможността да сториш благодеяние спрямо ближния си?
Рейна, разбира се, веднага разбра какво изразяват мислите и погледите му, но не изрече нито дума на несъгласие. Гърдите й се изпънаха, а страните буквално пламнаха. И когато погледът му потърси нейния, тя потъна в него като в дълбоко, дълбоко море.
Останала без дъх, тя зачака устните му да изиграят своя магически танц, но остана изненадана — погледът му не се отместваше от нея. Просто той плъзна ръце към гърдите й и ги затули в шепи. Пръстите му бяха топли, нежни и безкрайно възбуждащи; те се заиграха със зърната, твърди и големи, след което внезапно притиснаха гърдите още по-здраво. Рейна се изплаши, но ръцете на Ранулф отпуснаха хватката и по тялото на младата жена се разля нова, още по-силна тръпка на наслада.
Ранулф все още я наблюдаваше. Той се заслуша в тежкото й, мъчително дишане и накрая прошепна:
— Причинявам ли ви болка?
— Не.
— А ще ми кажете ли, ако ви заболи?
— Исусе Христе, отново ли започвате?
Ранулф се разсмя, след което прокара език по устните й. И в следващия един час Рейна го дари с онези благодеяния, които той пожела да получи от нея — за удоволствие и на двамата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Рейна видя великана да пресича залата, но така и не повярва на очите си — та тя знаеше прекрасно, че в този миг Ранулф е все още в леглото. Неговите „няколко часа“ сън се проточиха през цялата нощ и цялата сутрин. Рейна тъкмо идваше от кухнята, където се разпореди да сервират обяда в по-късен час.
Но ако мъжът, който идваше насреща й, не бе нейният съпруг, следователно на този свят съществуваше и втори човек с неговия ръст, нещо, което до този момент тя не смяташе за възможно. Видя лицето и златната грива на великана едва след като той сне шапката си и се приближи. Джилбърт сигурно го бе представил, преди да изчезне, но в объркването си Рейна не разбра нито дума. Златиста коса и златиста кожа, тъмновиолетови очи и същото лице — лицето на Ранулф. Но този мъж все пак не бе Ранулф. Може би негов брат? Не, нали той бе казал, че брат му е по-млад от него. Мъжът пред нея бе по-възрастен, макар и не много. Всъщност не изглеждаше достатъчно възрастен, за да бъде баща на Ранулф, но очевидно друго тълкувание не съществуваше. Само че този мъж не бе любещ баща — Рейна си спомни съвсем точно разказа на Ранулф.
— Всичко е наред, лейди Рейна. Случва ми се често, когато се запознавам с жени.
Вероятно не казваше тази фраза за първи път. Защото дамите явно губеха ума и дума при вида му. Но този път той се заблуждаваше относно причините за нейното сепване. Все пак не всеки ден човек можеше да се изправи лице в лице с по-възрастния двойник на собствения си съпруг.
— Нима сте дошли да видите Ранулф?
— Ранулф ли? — Сега бе негов ред да се смути, но той се овладя бързо и се усмихна разбиращо. — Затова значи се изненадахте толкова! Приликата помежду ни е изключителна, нали?
— Да, наистина. — Все още не можеше да повярва, че двама души на различна възраст могат да си приличат толкова много.
— Но аз не знаех, че Ранулф се върти из тези краища. Последното, което чух за него бе, че смята да се сражава за някакъв лорд. Но това бе миналата година, а той не е свикнал да се задържа дълго на едно място.
Откъде ли знаеше всичко това? Та нали според Ранулф двамата бяха говорили само два пъти през живота си. Нима този мъж се преструваше, че между тях съществува семейна близост и че се интересува от съдбата на сина си?
— По-рано може да е било и така, но сега той едва ли ще напусне Клайдън толкова скоро — поясни Рейна с официален тон.
Мъжът сякаш се изненада от държането й, но в крайна сметка любопитството му надделя.
— Познавам добре Клайдън и спадащите към него просторни имоти, лейди Рейна. Но не знаех, че сте изпаднали в толкова големи трудности, че се е наложило да използвате изключителните умения на сина ми. Трябва да ви уверя обаче, че сте направили възможно най-добрия избор.