Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Но всички тези разсъждения се изпариха от главата й в мига, в който съзря Ранулф все още да лежи в леглото. Тя незабавно се зае да открие признаците на някакво заболяване. Такива нямаше, но той сигурно бе заболял от нещо. Защото в противен случай щеше вече да е на крака — нали желаеше непременно да изпрати някого от своите хора в Уорхърст, за да разпита гражданите? Рейна започна сериозно да се упреква, че не е проверила по-рано състоянието на мъжа си.
— Трябваше да изпратите някого да ме повика. — Деловитият й тон влезе в ярко противоречие с нежното движение, с което опипа челото и врата на мъжа си. — Не горите — продължи тя със загрижено изражение на лицето. — Къде ви боли?
За миг Ранулф я изгледа смаян, след което отговори:
— Не е там. По-надолу.
Погледът й се спря на стомаха му, който не бе покрит с ленената завивка и съвсем леко положи пръсти върху това място. Мускулите му се стегнаха — признак, че изпитва болка. Рейна се изплаши, тъй като положението му бе по-тежко, отколкото очакваше.
Гърлото й се сви от страх.
— Тук ли е? — прошепна тя.
— Не, по-надолу — изхриптя той.
Погледът й се насочи в указаната посока, после в очите й проблесна подозрение и най-накрая вдигна глава към него.
— Там, така ли? И какво толкова ви боли на това място?
— Ами-и, появила се е някаква извънредно болезнена подутина.
— О-о-о!
— Защо? Какво има? — Той се усмихна широко и весело.
— Проклет да сте, Ранулф! Помислих си, че сте сериозно заболял. Ако само още веднъж ме изплашите така… — В този миг изпита огромна потребност да го удари и понеже той не спираше да се хили насреща й, тя не успя да се противопостави на порива си.
— Ох!
— Така ви се пада — възкликна тя. — А сега трябва да решим един въпрос.
Той заразтърка рамото си, сякаш наистина го боли.
— Да, обаче първо трябваше да решим един друг въпрос — рече с жален глас.
— Вашето чувство за хумор се нуждае от смазване. Добре, а сега ми кажете истинската причина, поради която все още се излежавате. Скоро ли се събудихте?
Той поклати глава.
— Упражнявам търпението си, генерале. Просто ви очаквах да дойдете и да ме накажете заради мързела ми.
— Хайде, поне веднъж се дръжте сериозно.
— О, аз съм напълно сериозен. Нима предпочитахте да сляза долу и да ви довлека тук в леглото? Няма ли в такъв случай дамите ви стреснато и вкупом да набърчат чела и извият вежди?
За разлика от предположението му тя сви сърдито своите си вежди.
— Вие… вие не бихте постъпили тъй грубо с мен… — Но дяволитият му поглед, както и собственият й опит подсказваха тъкмо обратното. — Трябва ли да ви благодаря?
— Не би било лошо. — Той се позасмя тихо. — Когато не ми откъсвате главата, вие се скривате зад насмешката. В този случай обаче може би се налага наистина да ми благодарите, генерале. Защото едва ли всякога ще бъда толкова внимателен с вас. Някой ден със сигурност не ще имам време да ви чакам и…
— Да, и тогава ще ме сврете в някое тъмно ъгълче, нали?
За наказание той я притегли към себе си.
— Така е. Всяко място става за целта, макар че все пак предпочитам това меко легло.
— Тук по-добре ли е, отколкото върху горската пръст?
— Много, много по-добре.
Тя реши да не се усмихва, но не можеше да се сърди сериозно, когато мъжът й е в такова ведро настроение. По-рано не предполагаше, че в този груб великан се крие такава игрива жилка, но с времето тази негова черта започна да й доставя удоволствие. Сега тя бе на път да откликне на любовния му порив, нещо, което в бъдеще щеше да й създаде проблеми. Желаеше да се наслаждава на любовта му докато той все още я желае… но не и в този миг.
Ранулф нежно и внимателно я зацелува по врата, но тя намери сили в себе си да се противопостави на изкушението и извика:
— Ранулф, друг път. Сега не може.
Той обаче не спря, а и ръцете му се заеха усърдно за работа.
— Ранулф… исках да… да ви кажа нещо… долу има човек… който… Ранулф! — Тя простена в мига, в който той захапа леко ухото й. — Добре, нека почака. — После обаче въздъхна наново. — Не, той не бива да чака. Ранулф, вашият баща е тук.
При тези думи той застина, без да издаде нито звук. После обаче се облегна назад и я загледа втренчено.
— Моят какво?