Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Нима в гласа му прозвуча бащинска гордост? Откъде накъде този човек ще се гордее със син, когото е изоставил още като дете?
— Ние изпитваме дълбока благодарност към талантите на Ранулф, милорд, но се опасявам, че в този случай сте станали жертва на недоразумение. Аз не съм наела Ранулф да се сражава за мен, не, аз се омъжих за него и сега той е новият лорд на Клайдън.
Гостът бе направо потресен от чутото и в този момент Рейна вече не се чувстваше такава глупачка, каквато изглеждаше няколко минути по-рано. Загубил дар слово, мъжът се вторачи в нея. Внезапно обаче той отметна глава назад и се разсмя с пълен глас.
— Нима се съмнявате в думите ми? — попита го тя остро.
Трябваше да мине малко време, докато успее да й отговори.
— Не, в никакъв случай. Винаги съм смятал, че Ранулф ще стигне далеч, но все пак не съм и подозирал, че ще надмине дори и мен. Ако е тук в момента, ще ми бъде много драго да се видя с него.
— Но не това е причината, поради която сте сред нас, нали? Какво ви води в Клайдън, сър?
— О, тук наблизо изгубихме едното колело на колата. Исках само да наема вашия ковач и да ви погостувам, докато поправката приключи. Но все пак, кажете ми, защо се държите толкова хладно?
— Хладно ли? А аз си мислех, че поведението ми е направо невежливо. Впрочем, щом ви харесва, можете да го наричате хладно.
Той се разсмя отново, вместо да се разгневи, както очакваше Рейна. Наистина баща и син не се обиждаха лесно, помисли си Рейна. Стана й неприятно, че изобщо се бе опитала да го стори. Макар и неканен, все пак този човек бе неин гост и едва ли заслужаваше да се отнася с него враждебно заради минали събития, които нямаха нищо общо с нея. А може би Ранулф щеше дори да се зарадва, че вижда баща си. Не, в никакъв случай не бива да го прогонва, преди Ранулф да изясни отношението си към своя баща. Държа се отвратително спрямо човек, когото изобщо не познава. Как ли се казваше той? Попиташе ли го сега за името му, със сигурност щеше да го обиди отново.
— Трябва да ви се извиня за…
— Не — прекъсна я той, все още усмихнат. — Харесва ми маниерът ви, госпожо. Вашия темперамент е необходим за човек като сина ми; знаете, че понякога е доста неприятен и се държи заплашително. Ако жена му не гори и не пламти, той сигурно ще я смачка бързо.
Рейна отново си зададе въпроса откъде черпи сведенията си този човек, след като никога не е общувал със сина си. Все пак реши да не задава въпроси. Най-добре веднага да се оттегли, за да не надмине с непредпазливи слова и досегашната си неучтивост. Само че все пак се налагаше да вземе отношение към последните му думи.
— Ранулф не е чак толкова застрашителен, колкото изглежда на пръв поглед. Просто човек трябва да свикне с избухливостта му. Но вие сигурно най-добре познавате тази негова черта… — Тя спря внезапно, изплашена от думите си и от скритата в тях насмешка, като се надяваше, че мъжът не ги е забелязал. — Настанете се удобно, господине. — Тя посочи пейката до огъня, разположена на известно разстояние от забързаните слуги, които сервираха на масите. — Скоро ще се храним и ще се радваме да споделите трапезата ни. — Поканата й бе съвсем искрена, макар че не знаеше точно каква ще бъде реакцията на Ранулф, когато види баща си. — А сега ме извинете, моля. Отивам да извикам съпруга си.
Не му остави време за отговор и бързо си тръгна като междувременно нареди на един прислужник да сервира вино на госта. Чувстваше се объркана и малко изплашена, а същевременно бе и ядосана от държанието на мъжа. Човек можеше едва ли не да си помисли, че Ранулф е любимият му син, и то при положение, че на практика дори не го бе признал. А може би искаше да заграби част от имуществото на Ранулф? Наистина, така можеше да се обясни възхищението му от факта, че Ранулф е станал господар на Клайдън, но не и гордостта от този син, проличала, когато все още предполагаше, че Рейна го е наела на служба.
Рейна просто не знаеше как да тълкува държането му. Не бе изключено Ранулф да не й е съобщил всички факти; само че огорчението от баща му бе съвсем безспорно. Тъкмо това огорчение я накара да възненавиди и тя този безсърдечен баща. Независимо дали всички подробности й бяха известни или не, все пак Ранулф явно имаше пълното основание да не обича този човек.
Разсъждавайки за ожесточеността на Ранулф спрямо баща му, я обзе още по-силен страх. Почувства неудобство пред този мъж и дори го приветства като скъп гост. Това бе грешка. А ако Ранулф откажеше да го приеме или — което бе още по-лошо — поискаше от него да си тръгне незабавно, тя щеше да се почувства дваж по-засрамена. Защото да дадеш някому гостоприемство бе равностойно на предложение за мир. Не можеше току така да прогониш някого, комуто вече си оказал гостоприемство; освен ако гостът с думи и дела не смути мира в дома ти, разбира се.