Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
В залата се усеща раздвижване. Само че то не вещае нищо добро за мен. Чувам как мърморят „За бога“ и „Тя как е успяла да влезе?“. Ако искам някой някога да ми повярва и да запазя достойнството си, трябва да замълча веднага. Само че не мога.
— Не съм допуснала никаква грешка, нали? — Пристъпвам към него. — Ти си ме използвал! Ти съсипа кариерата ми и стъпка всичко, което бях постигнала…
— Стига вече! — сопва се Арнолд. — Просто прекали. Не е смешно.
— Просто ми отговори на въпроса! — изкрещявам аз. — Кога остави докладната записка на бюрото ми? Кажи, Арнолд? Защото не е била там преди крайния срок.
— Разбира се, че беше там. — Арнолд се обръща, изпълнен с досада и пренебрежение. — Беше на бюрото ти на 28 май.
28 май ли?
Това пък откъде се взе? Защо ми се струва, че нещо не е наред?
— Не ти вярвам — отвръщам аз, обзета от безпомощен гняв. — Просто не ти вярвам. Според мен си ме натопил. Мисля…
— Саманта? — Някой ме докосва по рамото и аз се обръщам към Ърнест от охраната. Познатото му сбръчкано лице е намръщено от неудобство. — Налага се да те помоля да напуснеш сградата.
Усещам унижението. Те наистина ме гонят. А седем години бях отдала живота си на тази фирма. Последните остатъци самообладание ме напускат. Горещи сълзи парят очите ми.
— Върви си, Саманта — подканя ме със съжаление Оливър Суон. — Не се унижавай повече.
Оставам загледана в него няколко секунди, след това местя поглед към всеки един от старшите партньори.
— Бях добър адвокат — заговарям аз с треперещ глас. — Вършех си добре работата. Всички го знаете. Само че вие ме изхвърлихте и се държите така, сякаш никога не съм съществувала. — Преглъщам буцата, събрала се в гърлото ми. — Вие губите.
В залата цари пълна тишина, когато оставям подноса с еклерите на една от масите и тръгвам към вратата. В мига, в който излизам, зад мен започват оживени разговори.
Пътувам с Ърнест в асансьора в пълно мълчание. Ако кажа дори една дума, ще избухна в сълзи. Не мога да повярвам, че прецаках плана си. Така и не разбрах нищо. Да не говорим, че ме познаха. Изпуснах си нервите пред целия персонал. Сега има да ми се смеят още повече, отколкото преди.
Щом излизам от сградата, проверявам мобилния си. Имам есемес от Нат, за да разбере как вървят нещата. Прочитам го няколко пъти, но не ми стигат силите да отговоря. Не мога и да се обадя в дома на семейство Гайгър. Сигурно ще успея да се кача на последния влак, но няма да стане тази вечер.
На автопилот се насочвам към метрото. Виждам отражението си в един от прозорците бледо и напълно безизразно. През цялото време мислите не ме оставят на мира. 28 май. 28 май.
Отговорът изниква сам едва когато съм пред сградата. 28 май. Цветното изложение в Челси. Разбира се. На 28 май бяхме в Челси през целия ден. Арнолд, Кетърман, Гай и аз. Беше ден за забавления. Арнолд пристигна направо от Париж, а след това го откараха у тях. Дори не е ходил в офиса.
Той излъга. Разбира се, че излъга. Усещам как гневът ми кипва отново. Само че не мога да направя нищо. Никой няма да ми повярва. До края на живота ми хората ще смятат, че грешката е била моя.
Слизам на моя етаж, опитвам се да извадя ключа и се надявам искрено госпожа Фарли да не ме чуе. Представям си с какво удоволствие ще се накисна във ваната. И в този момент се заковавам на място. Оставам неподвижна в продължение на няколко секунди, потънала в мисли.
Бавно се обръщам и тръгвам към асансьора. Имам още един шанс. Няма какво да губя.
Качвам се два етажа и слизам от асансьора. Тук е почти същото както на моя етаж — мокетът е същият, тапетите са същите, дори лампите са същите. Само номерата по вратите на апартаментите са различни. 31 и 32. Не мога да си спомня кой от двата беше, затова се настанявам на изтривалката през 31. Просто тя е по-меката. Отпускам се, оставям си чантата и се подпирам на вратата, за да чакам.
Когато най-сетне Кетърман слиза от асансьора, аз съм напълно изтощена. Преседях на пода цели три часа, без да хапна и да пийна нещо. Вие ми се свят и съм наистина изтощена. Щом го виждам, скачам на крака и се подпирам на стената, за да не падна.
В първия момент Кетърман е шокиран. След това лицето му придобива обичайното каменно изражение.
— Саманта? Какво правиш тук?
Докато стоя пред него, се питам дали е чул за случката в офиса. Сигурно. Сигурно знае дори най-противните подробности. Не че ще се издаде по някакъв начин.
— Какво правиш тук? — повтаря той. Стиска огромен метален куфар в едната си ръка и лицето му е в сянка заради слабата светлина. Пристъпвам към него.
— Знам, че съм последният човек, когото би искал да видиш. — Потривам чело. — Можеш да ми вярваш, че и аз нямам желание да съм тук. От всички хора на този свят, към които бих се обърнала за помощ… ти си последният. Но, както се оказа, просто не остана друг.