Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Ами… не знам — мрънкам аз и навеждам поглед.
По дяволите! Ето че започна да ме зяпа. Навежда се и наднича. Не мога да дръпна косата си над лицето, защото държа подноса и с двете ръце.
— Това да не би да е… Саманта Суитинг. — Той се ококорва. — Ти ли си?
— Саманта Суитинг? — Едно от момичетата изпуска еклера си. Друга ахва и покрива устата си с ръка.
— Ами… да — прошепвам аз с пламнало лице. — Аз съм. Само не, моля ви, не казвайте на никого. Не искам да ме забелязват.
— Значи… с това се занимаваш сега? — Момчето с очилата ми се струва ужасен. — Сервитьорка ли си?
Стажантите ме гледат така, сякаш съм призракът на всички провалили се адвокати.
— Не е толкова зле — опитвам се да се усмихна аз. — Така мога да похапвам безплатно.
— Значи допусна една грешка и… край? — възкликва момичето, което си изпусна еклера. — С кариерата ти на правист е свършено?
— Ами… може и така да се каже — кимвам аз. — Еклер?
Май никой вече не е гладен. До един са си загубили цвета.
— Аз ще отскоча… до бюрото си — заеква момчето с очилата. — Просто да проверя дали няма нещо важно…
— И аз — отвръща момичето и си оставя чашата.
— Саманта Суитинг е тук! — чувам гласа на друга стажантка, докато предава клюката на някои от по-младите колеги. — Вижте! Станала е сервитьорка!
— Недей! — съскам на свой ред аз. — Не казвай на никого…
Закъсняла съм. Виждам, че все нови и нови хора започват да се извръщат към мен с изражение на неудобство, примесено с ужас.
В първия момент всичко това ми се струва толкова унизително, че ми идва да изчезна. Това са хората, с които работех. А ето, че сега съм облечена в униформа на райета и им сервирам.
В следващия миг обаче усещам как у мен се надига решителност.
Майната ви — казвам си аз. — Защо да не работя като сервитьорка?
— Здравейте — обаждам се аз и отмятам коса назад. — Искате ли десерт?
Все повече хора се обръщат, за да ме зяпат. Чувам как шепотът им се носи из стаята. Останалите сервитьори са се скупчили заедно и също ме зяпат. Сега вече всички се завъртат към мен и имам чувството, че наоколо се разтваря кръг. Как е възможно да няма нито едно приятелско лице тук?
— Господи! — чувам нечий шепот. — Погледнете я!
— Тя има ли право да влиза тук? — възкликва друг.
— Не — отвръщам аз напълно спокойно. — Прави сте. Нямам право.
Отправям се към вратата, но около мен цари истинско меле. Не мога да изляза. В следващия момент стомахът ми се свива. Сред множеството забелязвам познатата гъста коса, познатите румени бузи, познатата весела усмивка.
Арнолд Савил.
Очите ни се срещат и макар че той се усмихва, в погледи му забелязвам твърдост, която никога досега не бях виждала. Това е гняв, насочен към мен.
Усещам как ми прилошава, докато го наблюдавам. Не ме интересува гневът му, а лицемерието. Та той е успял да заблуди всички. За всички останали в залата Арнолд Савил е като Дядо Коледа. Колегите му правят път и той пристъпва към мен, стиснал чаша шампанско в ръка.
— Саманта — започва той с приятелски глас. — Смяташ ли, че е редно?
— Ти си забранил да влизам в сградата — чувам нападката си аз. — Не ми остави друг избор.
Господи! Нова грешка. Не биваше да отговарям толкова остро.
Трябва да се овладея, иначе ще загубя. И без това вече съм в неблагоприятно положение заради сервитьорската униформа, да не говорим, че всички са ме зяпнали, сякаш съм дресирано куче от цирка. Трябва да се успокоя, да се стегна и да му дам да се разбере.
Само че, като виждам Арнолд след толкова време, не успявам да се контролирам. Макар да се опитвам да запазя спокойствие, не успявам. Лицето ми е пламнало, гърдите ми се надигат тежко. Всички чувства и травми от последните няколко седмици избухват в мен като заряд от омраза.
— Ти ме уволни. — Думите излизат сами, преди да успея да се спра. — Ти ме излъга.
— Саманта, знам, че ти е било много трудно. — Арнолд се държи като директор, заел се с непослушен ученик. — В интерес на истината… — Обръща се към непознат за мен мъж и извива очи. — Бивша служителка — обяснява тихо той. — Не е съвсем наред с главата.
Какво? Какво каза?
— Напълно наред съм с главата! — изкрещявам аз. — Просто искам да ми отговориш на един незначителен въпрос. Съвсем простичък въпрос. Кога точно остави онази докладна записка на бюрото ми?
Арнолд избухва в смях.
— Саманта, пенсионирам се. Смяташ ли, че моментът е подходящ? Няма ли кой да ме отърве от нея? — обръща се той към гостите.
— Затова не искаше да се връщам в офиса, нали? — Гласът ми трепери от възмущение. — Защото можех да започна да задавам неудобни въпроси. Защото можех да се сетя какво става.