Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Замълчавам. Кетърман дори не е трепнал.
— Това, че съм тук, че се обръщам към теб… би трябвало да ти докаже… — Поглеждам го отчаяно. — Говоря сериозно. Трябва да ти кажа нещо, а ти трябва да ме изслушаш. Налага се.
Следва дълго мълчание. Чувам как някаква кола спира рязко на улицата и след това се разнася смях. Лицето на Кетърман продължава да е все така безизразно. Не мога дори да предположа за какво мисли. Накрая бърка в джоба си и вади ключа. Минава покрай мен, отваря апартамент 32 и най-сетне се обръща към мен.
— Влез.
22
Събуждам се и пред погледа ми се показва напуканият мръсен таван. След това забелязвам огромна паяжина в един от ъглите, разкривената библиотека, натъпкана до пръсване с книги, касетки, писма, стари украшения за Коледа и пръснато навсякъде бельо.
Как е възможно да съм живяла в тази какофония седем години?
Как е възможно да не съм я забелязала?
Отмятам завивката, ставам от леглото и се оглеждам. Килимът ми се струва мръсен и аз се намръщвам. Тук трябва да се мине с прахосмукачка. Сигурно чистачката е престанала да идва, след като няма кой да й плаща.
По пода са разхвърляни дрехи и аз трябва да поровя малко, преди да открия халат. Намятам го и се отправям към кухнята. Бях забравила колко е голо и спартанско. В хладилника няма нищо, разбира се. Откривам пакетче чай от лайка и пълня чайника, след това се настанявам на един стол и поглеждам тухлената стена отсреща.
Вече е девет и петнайсет. Кетърман сигурно е в офиса. Вече е предприел каквото трябва. Чакам да усетя как нервите ми се опъват… но не чувствам нищо. Необичайно спокойна съм. Вече нищо не зависи от мен; не мога да направя нищо.
Той ме изслуша. Изслуша ме внимателно и задаваше въпроси. Дори ми направи чаша чай. Стоях у тях повече от час. Не ми каза какво мисли, нито какво ще направи. Дори не каза дали ми вярва или не. Само че нещо ми подсказа, че ми вярва.
Тъкмо заливах пакетчето с гореща вода, когато на вратата се звънна. Поколебах се, след това завързах халата и отидох боса в коридора. През шпионката видях госпожа Фарли да се вглежда в мен, натоварена с пакети.
Разбира се. Кой друг би могъл да бъде?
Отворих широко вратата.
— Здравейте, госпожо Фарли.
— Саманта, знаех си, че си ти! — възкликва тя. — След толкова време! Нямах представа… Не знаех какво да мисля…
— Наложи се да замина — усмихвам се аз. — Съжалявам, че не ви предупредих. Стана неочаквано.
— Ясно. — Госпожа Фарли бързо оглежда новостите — и русата ми коса, и лицето, а след това наднича навътре, за да разбере нещо повече.
— Благодаря ви, че сте приемали пощата и доставките. — Протягам ръце. — Искате ли да…
— А, да! Разбира се. — Тя ми подава две торби и кашон. По всички личи, че е обзета от любопитство. — Вие, младите момичета заемате отговорни длъжности и ви пращат без предупреждение в чужбина…
— Не съм била в чужбина. — Оставям кутиите на земята. — Още веднъж ви благодаря.
— Няма нищо! Знам какво е, когато… човек си има неприятности със семейството — опитва се да отгатне тя.
— Не съм си имала неприятности със семейството — отвръщам любезно аз.
— Не, разбира се! — Тя прочиства гърлото си. — Както и да е. Вече се върна. Откъде… където и да си била.
— Госпожо Фарли — старая се да не се изсмея. — Искате ли да разберете къде съм била?
Възрастната дама едва не подскача от ужас.
— Мили Боже! Не! Това съвсем не ми влиза в работата! Наистина, дори не бих помислила… Трябва да вървя… — Тя започва да отстъпва.
— Още веднъж ви благодаря! — провиквам се аз, докато тя се шмугва в апартамента си.
Тъкмо затварям вратата, и телефонът звънва. Грабвам слушалката и се питам колко човека са звънели на този номер през последните няколко седмици. Телефонният секретар е пълен със съобщения, но след като изслушах първите три, всичките от мама, кое от кое по-гневно, се отказах.
— Ало?
— Саманта — прозвучава делови глас. — Обажда се Джон Кетърман.
— А-ха. — Нервите ме сграбчват. — Здрасти.
— Искам да те помоля днес да бъдеш на разположение. Може да се наложи да поговориш с едни хора.
— Какви хора?
Следва кратко мълчание, след това Кетърман признава:
— Следователи.
Господи! Боже господи! Идва ми да размахам ръце във въздуха или да заподскачам. Незнайно как успявам да запазя спокойствие.
— Значи сте открили нещо?
— В момента не мога да ти кажа нищо повече. — Кетърман ми се струва резервиран и официален както винаги. — Просто трябва да съм сигурен, че си на разположение.