Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Не! — Не успявам да се сдържа и избухвам в смях. — Просто се занимавах с различни неща. Искате ли още кафе?
Връщам се в кухнята и донасям още мляко с пяна. Когато влизам в хола, госпожа Фарли довърша второто си парче торта.
— Много е вкусна — заявява тя. — Благодаря ти.
— Ами… нали знаете… — Свивам рамене и усещам, че ми е неудобно. — Благодаря ви, че ми отделяхте толкова време.
Госпожа Фарли дояжда тортата, оставя чинията на масичката и остава загледана в мен няколко секунди, главата й е наклонена на една страна като на птица.
— Миличка — решава се най-сетне тя. — Не знам къде си била. Нямам представа с какво си се занимавала. Каквото и да е било, много си се променила.
— Знам, че косата ми е различна… — започвам аз, ала тя клати глава.
— Преди непрекъснато фучеше напред-назад, прибираше се късно, вечно изглеждаше уморена, загрижена. Приличаше ми на празна черупка… Беше като сухо листо.
Сухо листо ли? — помислих си възмутено аз. — Черупка ли!
— Сега си разцъфнала! Изглеждаш по-стегната, по-здрава… по-щастлива… — Тя оставя чашката и се привежда напред. — С каквото и да си се занимавала, отразило ти се е чудесно.
— Много благодаря. — Усмихвам се смутено. — Чувствам се различно. Просто съм по-спокойна напоследък. — Отпивам от кафето, отпускам се назад на стола и се замислям. — Наслаждавам се на живота повече, отколкото преди… Забелязвам повече от преди…
— Не забеляза, че телефонът ти звъни — прекъсва ме тихо тя и посочва с брадичка джоба ми.
— Така ли? — Грабвам изненадана телефона. — Трябва да се обадя. Извинете ме.
Отварям мобилния и чувам гласа на Кетърман:
— Саманта!
Прекарвам три часа в „Картър Спинк“, докато разговарям първо с представител на адвокатската колегия, след това с двама от старшите партньори и накрая с някакъв от Трета обединена банка. По обяд вече съм изтощена да повтарям едно и също пред безизразните лица. От осветлението в офиса ме заболя глава. Бях забравила колко потискащо е тук и колко е сух въздухът.
Все още не мога да си обясня какво точно става. Адвокатите са толкова противно дискретни. Знам, че някой е ходил до дома на Арнолд и нищо повече. Макар че никой няма да си признае, знам, че съм права. Вече съм оправдана.
След последното интервю донесоха чиния със сандвичи, бутилка минерална вода и руло. Изправих се, протегнах ръце и пристъпих до прозореца. Чувствам се като затворничка тук. На вратата се почуква и Кетърман влиза.
— Не приключихме ли вече? — попитах аз. — Тук съм от три часа.
— Може да се наложи отново да говорим с теб. — Той ми посочва сандвичите. — Трябва да обядваш.
Не мога да остана в тази стая нито миг повече. Трябва да се пораздвижа.
— Първо ще се освежа — заявявам аз и се измъквам от стаята, за да не му дам възможност да протестира.
Когато отварям вратата на дамската тоалетна, всички жени вътре млъкват. Влизам в една от кабинките и чувам развълнувания шепот навън. Когато излизам, всички са още тук. Наблюдават ме, не смеят да откъснат очи от мен.
— Върна ли се, Саманта? — пита една колежка, Луси.
— Не бих казала. — Обръщам се притеснена към мивката.
— Изглеждаш различно — казва друго момиче.
— Ръцете ти! — отбелязва Луси, докато се мия. — Толкова са загорели. И си стегната. Да не би да си ходила в някой център за красота?
— Ами… не. — Усмихвам се тайнствено. — Благодаря. Как я карате тук?
— Добре. — Луси кимва няколко пъти. — Много работа. Миналата седмица докарах шейсет и шест часа. Две нощи не мръднах.
— А аз три — обажда се друго момиче. Опитва се да говори небрежно, но аз забелязвам гордостта по лицето й. Забелязвам и тъмните кръгове под очите й. И аз ли съм изглеждала по този начин? Бледа, напрегната и изнервена?
— Супер! — отвръщам любезно аз, докато си суша ръцете. — Трябва да се връщам. Ще се видим.
Излизам от дамската тоалетна, потънала в мислите си, когато чувам глас:
— Господи, Саманта!
— Гай? — Вдигам шокирана поглед към него. Той крачи забързано към мен. Изглежда стегнат, загорял, а усмивката му е още по-пленителна от преди.
Не очаквах да го видя. Дори съм малко притеснена.
— Я да те видя! — Той стисва страхотно.
— Мислех, че си в Хонконг.
— Върнах се днес сутринта. — Току-що ми казаха какво става. По дяволите, Саманта, невероятно е. — Той снишава глас: — Единствено ти би разбрала какво става. Кой да предположи, че не друг, ами Арнолд би направил подобно нещо. Направо не можах да повярвам. Никой не може да повярва. От хората, които са запознати със случая — уточнява той и зашепва: — Очевидно още не се е разчуло.