Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Трябваше да го очакваме. Който се рие по цял ден под земята като животно, не може да бъде способен на нещо друго. Сега, за да се движим тук долу, ще ни трябва тяхната помощ.
— Гфъррррлъбх! — възпротиви се Чаконио, очевидно обиден.
— Млъкни, животно. Сега ме слушайте добре — ще си върнете вашето листче от Библията, само когато аз реша. Знам имената ви, приятел съм на кардинал Сибо, държавния секретар на папата. Мога да направя така, че да не ви бъде издавано никакво уверение за достоверността на реликвите, които намирате, и никой да не купува повече боклука, които изравяте тук долу. Така че ще ползваме тъй или иначе вашите услуги, с или без Малахия. Хайде сега, покажете ни как се излиза на открито.
Силен трепет на уплаха разтърси двамата корписантари. После Чаконио набързо излезе пред нашата групичка и ни посочи някаква неопределена точка в тъмнината.
— Не знам как го правят — прошепна Ато, усещайки притеснението ми, — но винаги намират пътя в мрака — като плъхове, без лампа. Да ги последваме, не се страхувай!
Излазът от пещерата под площад „Навона“, който използвахме благодарение на предводителството на двамата корписантари, се намираше горе-долу на противоположната страна на малкото стълбище, по което се слизаше на площада на идване от „Оръженосеца“. За да се излезе оттам обаче, трябваше да се проврем през една толкова задушаващо тясна дупка, че самите Угонио и Чаконио, с достатъчно ужасяващо разкривен и обезобразен вид от гърбиците, трябваше да се кривят ужасно, легнали на земята, за да успеят да преминат. Ато кълнеше поради усилието и защото току-що си бе оцапал ръкавелите и хубавите червени чорапи с влажната пръст, по която трябваше да се влачим.
Странна гледка беше абатът — той прекарваше дните си заключен в стаята, а нощите под земята, но се обличаше винаги в най-скъпи тъкани: атлаз от Генуа, серж, испански ратин, бурат, папалина на райета, вълна от Фландрия, дрогето, ирландски лен, всичко обшито с фина бродерия — малки бодове, кръгчета, ръбчета, украсени с ресни, дантели, пискюли, фльонги и нашивки. В действителност той нямаше ежедневни дрехи в сандъците си и така обричаше тези прекрасни произведения на нещастен и преждевременен край.
Когато се провряхме през дупката, се озовахме в едно подземие, подобно на онези, които се разклоняваха под „Оръженосеца“. Точно докато изскачах навън (по-лесно от другите) от тесния пасаж, ме обзе недоумение. Абат Мелани до този момент се беше показал крайно решителен в желанието си да изненада крадеца на ключовете и маргаритите, който може би имаше пръст и в смъртта на синьор дьо Муре. Пред мен обаче впоследствие бе признал, че е дошъл в Рим, за да разплете загадката около потвърденото присъствие на Фуке в града. Ненадейно се запитах дали първото оправдание беше достатъчно да даде повод за неговия ревностен плам по време на нашите нощни бродения. Малко ми трябваше да започна да се съмнявам и за второто. Прекалено доволен от възможността да общувам с този човек, толкова изключителен, колкото и обстоятелствата, при които се запознах с него, реших, че все още не е дошъл моментът да търся отговор на тези въпроси. Продължих ме да крачим в мрака, подпомогнати съвсем слабо от разсеяната светлина на двете лампи.
Като изминахме няколко метра в новата галерия, се озовахме на кръстопът — друг проход със същата големина тръгваше вдясно от главния. След няколко крачки се яви друго отклонение — нещо като голяма дупка се отваряше от дясната страна, но не бе ясно какво се крие в дълбочина.
— Гфъррррлъбх! — Каза Чаконио, нарушавайки тишината, която се беше спуснала над групата, откакто бяхме потеглили.
— Чаконио изрича, че мож се възизлезна и от таз процепка.
— Добре. И защо не го правим?
— Чаконио е в невидение дали желаете да възизлезнете на белооткритието на светло из таз процепка ил, намалявайки гамове, за да се не възголемят грандомани, дал ви се повече услажда употреблението на един изходник по-малко рискуваем.
— Искаш да знаеш дали предпочитаме да излезем от тук или от някъде другаде. Ами аз откъде да знам? Да направим така — хвърляме един поглед тук долу и се опитваме да разберем какво трябва да направим. В крайна сметка не се изисква толкова много, за да си създаде човек представа за тези проклети галерии.