Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Абатът се спря, както че за да помисли, и въздъхна меланхолично.
— Не преследвай измамното слънце на човешката справедливост — поде той с горчива усмивка, — защото когато го достигнеш, там ще завариш единствено онова, от което си вярвал, че си избягал. Само Бог е справедлив. Пази се колкото можеш повече от онзи, който на висок глас изповядва правдивост и милосърдие, а окачествява съперниците си като демони. Такъв човек не е крал, а тиранин, не е владетел, а деспот, не е верен на Божието Евангелие, а на това на омразата.
— Толкова ли е да трудно да се различи! — извиках обезсърчено.
— По-малко, отколкото си мислиш. Казах ти: гарваните се движат на ята, орелът лети сам.
— Познаването на всички тези неща, ще ми послужи ли, когато стана вестникар?
— Не. Ще ти бъде в пречка.
Вървяхме известно време, без да отворим уста. Сентенциите на абата ме бяха стъписали и аз ги обмислях мълчаливо отново. Особено ме беше изненадала разпалеността, с която Мелани защитаваше Всехристиянския крал, когото, докато ми разказваше за Фуке, ми бе представил като мрачен и безскрупулен. Възхищавах се на Ато, макар че младата ми възраст все още не ми позволяваше да схвана целия смисъл на ценните поуки, които току-що бях получил.
— И накрая знай — добави абат Мелани, — че кралят на Франция изобщо няма нужда да заговорничи срещу Виена — ако империята падне, то това ще стане заради малодушието на самия император Леополд: когато турците стигнаха прекалено близо до Виена, той избяга под закрилата на мрака като крадец, докато обезкураженият и изпълнен с ярост народ удряше с юмруци по каретата му. Това нашият Бреноци трябва да го знае добре, имайки предвид, че сред присъстващите на тази срамна сцена е бил и венецианският посланик във Виена. Можеш да слушаш Бреноци, ако искаш, но не забравяй, че когато папа Одескалки призова Европа да се обедини срещу османците, една-единствена друга сила освен французите се дръпна назад — Венеция.
И така, бях още веднъж принуден да замълча. Ато не само бе преобърнал по убедителен начин нападките на Бреноци по отношение на Франция, пренасочвайки ги към Леополд I и Венеция, но и беше осъзнал отлично какво подозрение стъкларят се бе опитал да събуди по отношение на него самия. Нямах обаче време да помисля върху това допълнително доказателство за мъдростта на моя спътник — вече бяхме стигнали до тъмната пещера, в която горе-долу един ден по-рано ни бяха уредили среща, Угонио и Чаконио. След няколко минути, според уговорката, се появиха двамата корписантари.
Както щях да забележа и впоследствие, никога не можеше да се разбере с точност откъде изникваха двете мрачни създания. Тяхното пристигане обикновено биваше предизвестено от остър мирис на коза, на мухлясала храна, или на влажно сено, или още по-просто от вонята на просяците, които се влачеха по римските улици. След което в мрака бавно започваха да се очертават разкривените им силуети, които на човек, срещнал ги за първи път, биха се сторили като появата на същества от преизподнята.
— Това ли наричаш ти карта? — избухна, обхванат от ярост, абат Мелани. — Животни, ето какво сте вие. Момче, дръж това и го използвай, за да избършеш задника на Пелегрино.
Току-що бяхме седнали и четиримата около лампата, за да приключим сделката, уговорена предната нощ, и абат Мелани вече бе в плен на най-свирепа ярост. Подаде ми парчето хартия, което му беше дал Чаконио. След като го разгледах, самият аз не можах да скрия разочарованието си.
Бяхме направили уговорка с корписантарите — щяхме да им върнем страницата от Библията, която толкова им лежеше на сърцето, само ако ни изготвеха подробна карта на проходите, за които знаеха как се вият под града, като се започне с подземието на странноприемницата. Бяхме готови да изпълним обещанието си (също и защото Ато смяташе, че корписантарите можеха да ни бъдат полезни и при други случаи) и носехме със себе си изцапаното с кръв листче. Но в замяна бяхме получили само един мръсен парцал, който трябваше да е бил карта преди много време. Върху не го се виждаше само една лудешка плетеница от треперливи и невъзможни за разплитане линии. Често можеше да се издири началото им, но не и краят, а и те едва се различаваха от естествените гънки на парцалчето. То пък, погледнато отблизо, нямаше да издържи дълго време, преди да се нарони на хиляди парченца. Ато не беше на себе си и ми говореше като че двамата, които стояха пред нас, зашеметени от неговото неодобрение, изобщо не съществуваха.