Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Угонио кимна утвърдително.
Една фигура леко се прокрадна в галерията. Стегнах всичките си мускули не знам точно за какво — да нападна, да пресрещна нападение или, най-вероятно, да избягам.
Беше Ато. Направи ни знак с ръка да отидем при него.
— Непознатият не ни е преследвал — обяви той, веднага щом стигнахме до него — върви си на своя глава и хвана главния коридор, този, който води направо след тясната дупка. Значи ще го преследваме ние. Но трябва да побързаме, иначе ще го изгубим.
Отидохме при Чаконио, който ни чакаше неподвижен като статуя, вирнал нос нагоре във въздуха и тъмнината.
— Гфъррррлъбх!
— Мъжествоносещ, младовик, здравословен, зауплашен — каза накратко Угонио.
— Мъж, млад на възраст, с добро здраве и изплашен — преведе Ато, мърморейки под нос. — Не мога да ги понасям тези двамата.
Завихме наляво, влизайки отново в главния проход и намалявайки до минимум светлината само в едната от лампите. След няколко минути вървене, най-накрая забелязахме пред нас друга далечна и слаба светлинка. Беше лампата на човека, когото преследвахме. Ато ми направи знак да загася нашия светилник. Вървяхме на пръсти, полагайки най-големи усилия да не издаваме какъвто и да е звук.
Достатъчно дълго следвахме загадъчния пътник, без обаче да можем да го зърнем, тъй като галерията завиваше леко надясно. Ако излезехме прекалено напред, той на свой ред щеше да успее да ни види и в такъв случай рискувахме да ни избяга.
Внезапно под крака ми се разнесе леко шумолене. Бях настъпил едно сухо листо.
Спряхме се с притаен дъх. Непознатият също бе спрял. В галерията настъпи абсолютна тишина. Чухме как едно ритмично шумолене приближаваше все повече и повече. Една сянка се очертаваше на светлината от лампата на преследвания, и приближаваше към нас. Двамата корписантари останаха неподвижни, смъкнали надолу своите качулки. В полусянката зърнах нещо да проблясва в ръката на Ато. Въпреки страха си, се усмихнах — сигурно ставаше дума за лулата му. После, на един завой на галерията, дойде откритието.
Бяхме преследвали чудовище. Върху лявата страна на подземието светлината от лампата ми разкри сянката на някаква зловеща изкривена ръка. Последва заострен и издължен череп, от който изскачаха отвратителни, гъсти и твърди снопове от косми. Тялото беше безформено и лишено от нормални пропорции. Адското създание, което си бяхме въобразявали, че ще можем да изненадаме, лазеше заплашително, приближавайки се към нашата четворка. Останахме вкаменени. Чудовището направи една, две, три крачки. Щеше вече да изскочи иззад завоя на галерията. Спря.
— Махай се!
Всички подскочихме, а аз усетих, че силите ме напускат. Някой бе извикал. Сянката на стената стана огромна, разкривена извън всякакви допустими възможности. После се сви, връщайки се към нормалните си пропорции в момента, когато съществото се появи в плът и кръв пред очите ни.
Беше плъх с размерите на кученце, вървеше смешно и несигурно. Вместо да изскочи бързо пред погледа ни (както огромния гризач, с който Ато и аз се бяхме сблъскали при първото си подземно пътешествие), тлъстото животно напредваше едва-едвам, безразлично към нашето присъствие. Изглежда някой зле го бе подредил. Лампата беше проектирала профила му, уголемявайки го, върху стената на галерията.
— Противна гад, изкара ми акъла — рече още веднъж гласът. Светлината пак започна да се отдалечава от нас. Преди мракът да ни обгърне отново, си размених един поглед с Ато. И той като мен бе разпознал без затруднения гласа на Стилоне Приазо.
След като оставихме зад гърба си агонизиращия плъх, продължихме спокойно преследването. Изненадващото разпознаване бе събудило у мен цяла вихрушка от предположения и подозрения. Знаех съвсем малко за Стилоне Приазо, освен онова, което самият той бе допуснал да се разбере. Наричаше се поет, въпреки че очевидно не живееше от поезията си. Дрехите му, макар и не пищни, говореха за благоденствие и сигурни средства, доста по-големи от тези, с които разполагаше който е да е случаен стихоплетец. Още отначало заподозрях, че истинският източник на парите му бе съвсем различен. Сега необяснимото му присъствие в подземните проходи разпалваше всичките ми съмнения.
Последвахме го още известно разстояние и стигнахме до място, където коридорът започна да се изкачва нагоре. Внезапно стана тясно и задушно. Движехме се на тъмно. Бяхме се наредили един зад друг, водаческото място бе заел Чаконио, който без никаква трудност следваше стъпките на Стилоне Приазо. Той разпознаваше промените в терена и ги съобщаваше на мен, втория в редицата, с бързи и леки удари по рамото.