Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— И какво общо би трябвало да има с вас?
— Това е само долна и обидна инсинуация. Граф Ян Казимеж Дьонхоф изобщо не е абат: той е комендант на Ордена на Светия Дух, епископ на Чезена и кардинал от църквата на свети Йоан при Латинската порта. Аз пък съм абат на Бобек с грамота от Негово Величество Луи XIV, потвърдена от Кралския съвет. Бреноци има предвид, в общи линии, че аз съм абат само по волята на френския крал, а не на папата. Как така стигнаха до темата за абатите?
Преразказах накратко разговора между двамата — как Бреноци бе описал нарастващата сила на краля на Франция, как владетелят искал да се обвърже с Високата порта, за да затрудни императора и да осъществи по-лесно своите завоевателски цели, и как с този план си беше спечелил за враг папата.
— Интересно — коментира той, — нашият стъклар ненавижда Френската корона, а, ако съдим по враждебната оценка, не би трябвало да храни топли чувства и към моята скромна личност. Добре ще е това да не се забравя.
После ме погледна, присвивайки очи, очевидно недоволен. Знаеше, че ми дължи обяснение относно титлата си на абат.
— Знаеш ли какво е правомощието на регалия?
— Не, синьор Ато.
— Това е правото да се назначават епископи и абати и да се разполага с техните имущества.
— Значи е правомощие на папата.
— Не, не, не, почакай! — спря ме Ато. — Отвори си добре ушите, защото това е едно от нещата, които ще ти послужат в бъдеще, когато ще бъдеш вестникар. Въпросът е деликатен — кой разполага с имуществото на Църквата, ако то се намира на френска земя? Кралят или папата? Внимавай, не става дума само за правото да се ръкополагат епископи, да се раздават облаги и църковни финансови правомощия, но също и за физическото притежание на манастири, абатства, земи…
— Всъщност… трудно е да се каже.
— Зная. В действителност папите и кралете на Франция се карат по този въпрос още от преди четиристотин години, защото, разбира се, никой крал не дава с лека ръка парче от собственото си кралство на папата.
— И проблемът разрешен ли е вече?
— Да, но мирът свърши, когато на Светия престол дойде сегашният папа, Инокентий XI. Всъщност през миналия век юристите най-накрая бяха достигнали до заключението, че правото на регалия се полага на краля на Франция. И дълго време никой не изрази съмнения по въпроса. Сега обаче се явиха двама епископи-французи (и не е случайно, че и двамата са янсенисти), които от ново повдигнаха въпроса и Инокентий XI мигновено ги подкрепи. Така че спорът започна отново.
— Значи, ако не беше Нашият Господар Папата, относно регалията нямаше да избухне нов спор.
— Ама разбира се! Само на него можеше да му дойде наум да смущава отношенията между Светия престол и Първородния син на Църквата.
— От това, което чух, ми се струва, че вие, синьор Ато, сте назначен за абат от краля на Франция, а не от папата — заключих със зле прикрита изненада.
Той само измънка нещо в знак на съгласие и ускори крачка.
Бях твърдо убеден, че Ато Мелани нямаше желание да се задълбочава повече по темата. Аз обаче се бях освободил от едно съмнение, което беше добило форма, когато бях чул в кухнята Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе да си разказват едни на други тъмното минало на Ато. Съмнение, което се бе засилило, когато разгледахме скъсаната страница от Библията, намерена от корписантарите. Неговите оскъдни познания за Светото писание сега идеално съвпадаха с новите разкрития относно правото на регалия, което позволяваше на краля на Франция да назначава за абат всеки, който му се понрави.
Следователно не се намирах пред истинско духовно лице, ами пред един обикновен певец кастрат, който бе получил титла и пенсия от Луи XIV.
— Не се доверявай прекалено на венецианците — подхвана точно в този миг Ато. — За да разбереш тяхната природа, е достатъчно да видиш как се отнасят с турците.
— Какво искате да кажете?
— Истината е, че венецианците, с техните галери, заредени с подправки, тъкани и стоки от всякакъв вид, винаги са търгували оживено с Турчина. Сега техните търговски преговори са в упадък, поради появата на конкуренти, много по-добри от тях, между които французите. Прекрасно мога да си представя какво още е казал Бреноци — че Всехристиянският крал се надява Виена да падне, за да може после да нахлуе в немските електорати и в империята, и накрая да си подели всичко с Високата порта. Ето защо Бреноци е споменал Дьонхоф: искал е да намекне, че най-вероятно аз съм тук, в Рим, за да работя в полза на някой френски заговор. Нали от този град, по волята на Инокентий XI, тръгват към Виена парите за издръжката на обсадените.