Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Само дето не за храна копнееше.
Желаното от нея току-що я бе напуснало.
За да иде в обятията на една от сестрите иМ.
25.
Далече на север в планината Адирондак, точно преди зората да се появи над хълмовете Садълбек, мъжът, уловил сърната предишната нощ, преследваше друга. Бавен и с несигурни движения, той осъзнаваше, че ролята на ловец, която се опитваше да играе, беше пълна пародия. Силата, получена от кръвта на животното, вече бе недостатъчна. Тази вечер, когато напусна пещерата си, той се чувстваше толкова слаб, че не беше сигурен дали изобщо би успял да се дематериализира.
Което означаваше, че не би могъл да се доближи достатъчно до плячката си. А това значеше, че няма да се храни. От това следваше… че е ударил часът му.
Толкова странно. Беше се чудил, беше си представял, всеки го прави от време на време, как точно щеше да умре. Какви биха били обстоятелствата? Щеше ли да боли? Колко време щеше да отнеме? Беше предполагал, предвид задълженията му, че би се случило в битка.
Вместо това щеше да стане тук, в тази тиха гора, причинено от блестящото великолепие на изгрева.
Изненада.
Еленът пред него вдигна тежката си корона от рога и се готвеше да си тръгне. Като събра малкото му останала енергия, мъжът си наложи да премине разстоянието, делящо го от животното… не последва нищо. Телесната му форма примигваше, все едно бе лампа с повреден ключ, но той не промени позицията си и еленът побягна, размахал бялата си опашка, докато потъваше из храсталаците.
Мъжът се отпусна назад. Докато гледаше към небето, нещата, за които съжаляваше, бяха много сериозни и повечето включваха смърт.
Не всички обаче. Не всички.
Въпреки че с нетърпение очакваше повторната среща в отвъдното, въпреки че жадуваше за прегръдката на онези, които бе загубил наскоро, той знаеше, че ще остави част от себе си тук, на земята.
Това не можеше да бъде променено. Щеше да остави нещо и толкова.
Единствената му утеха беше, че синът му е в много добри ръце. Най-добрите. Братята щяха да се грижат за него, както това се правеше в нормалните семейства.
Трябваше все пак да се сбогува.
Имаше много неща, които бе трябвало да направи.
Но сега приключваше с всичко.
Спомняйки си легендата за самоубийците, мъжът направи няколко опита да се изправи, но те се провалиха. Дори се помъчи да затътри тялото си до пещерата. Не стигна доникъде и изпита мъничко радост в натежалото си сърце, когато най-накрая се остави да легне сред боровите иглички и листата.
Просна се по лице, свежата горска постеля изпълваше ноздрите му с миризма на нещо чисто, макар и идващо от пръстта.
Първите слънчеви лъчи се появиха зад гърба му и той почувства топлината им. Краят беше дошъл и той го посрещна с отворени обятия и очи, склопени в облекчение.
Последното, почувствано от него, преди да умре, беше освобождаването му от земята, измъченото му тяло се понесе нагоре в блестяща светлина към среща, за която беше жадувал осем месеца.
26.
Когато около шестнайсет часа по-късно падна нощта, Леш стоеше в началото на простиращата се пред него морава около къщата в стил «Тюдор»… и не спираше да върти пръстена, даден му от Омега.
Беше израснал тук, помисли си. Беше отглеждан, хранен и слаган в леглото като малък. Като по-голям беше стоял до късно, за да гледа филми и да чете книги с мръсно съдържание, беше сърфирал из мрежата и беше ял нездравословна храна.
Премина преобразяването си и прави секс за първи път горе в стаята си на третия етаж.
— Имате ли нужда от помощ?
Той се обърна и погледна към лесъра, седящ зад волана на Форд Фокуса. Беше същият малък убиец, от когото се беше хранил по-рано.
Имаше бяла коса като Бо от «Царете на хаоса», накъдрена около каубойската шапка, която носеше. Очите му бяха с много избледняло син цвят, което говореше, че преди да бъде официално приет, е бил средностатистическо бяло американско момче.
Дребосъкът беше оцелял след храненето благодарение на една истинска извратеност от страна на Омега, но Леш трябваше да признае, че е доволен. Имаше нужда от помощ, за да разбере някои неща и не се чувстваше заплашен от господин Д.
— Хей? — извика лесърът. — Добре ли сте?
— Ти стой в колата. — Беше му приятно да се разпорежда, знаейки, че няма да чуе никакви възражения. — Няма да се бавя.
— Да, сър.
Леш отново погледна към къщата в стил «Тюдор». Лампите осветяваха в жълто прозорците с ромбовидни стъкла, а към цялата сграда бяха насочени прожектори, поставени на земята, сякаш беше кралица на красотата, излязла на сцената. Силуетите вътре се движеха и той разпознаваше всеки от тях.