Триумфът на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Триумфът на сукубата». Краткое содержание книги:
Докато минавах покрай Сет, който говореше с един фен, улових погледа му и спрях. За момент и двамата се почувствахме неловко и дори амброзията не можа да ми помогне. Между нас стояха прекалено много нерешени проблеми.
— Благодаря — казах простичко. — Благодаря ти, че го правиш.
— Ами — каза той след малко, — познаваш ме. Досега не съм изпускал Изумруден литературен фест. И нямам намерение да изпускам в бъдеще.
Наближаваше време да затваряме, но нямаше вероятнст книжарницата скоро да се опразни; реших да не гоня хората, още имахме ужасно много работа. Точно тогава Уорън се появи.
Застана до мен и двамата заедно се загледахме в минаващите покрай нас.
— Защо — каза той след малко, — се чувствам като родител, който се е прибрал у дома и е хванал детето си тийнейджър да прави купон?
— Пейдж беше дублирала Билиджън и Патнъм. Стори ми се логично решение.
— И кога разбра, че ги е дублирала?
— Тази сутрин.
— Тази сутрин — повтори той. — Значи вместо да разместиш обзавеждането на първия етаж и просто да организираш успоредно раздаването на автографи, реши за по-малко от един ден да спретнеш звездно соаре с мащабна реклама и повече хора, отколкото може да побере книжарницата?
Премигнах. Леле. Това наистина беше много по-лесно решение.
— Всъщност това е фест. Не е соаре. И не забравяй, че е благотворително.
Уорън рязко обърна глава към мен.
— Ще дарим всички приходи?
— Само десет процента — успокоих го аз. — Но една жена от литературния проект остана толкова впечатлена, че иска да обсъдим съвместното ни участие в много по-големи събития за събиране на средства. Вероятно обаче ще стане чак следващата година. Разбира се през пролетта. Нали не искаме да засенчим следващия Изумруден литературен фест?
— Следващия?
— О, да. Вече е традиция.
Летях по гребена на вълната цяла вечер. Бях толкова нахъсана, че сигурно можех да спретна втори Изумруден фест още за утре сутринта. Изведнъж се сетих нещо.
— Хей, да не съм сгафила нещо?
Той потърка очи.
— Джорджина, ти си… — поклати глава. — Нямам думи. Не си сгафила. Определено не. Не сме имали толкова работа и по Коледа — и той ми отправи една от най-топлите си усмивки, спомен от времето, когато бяхме интимни. — Защо не се прибереш? Имаш нужда от почивка. Зениците ти са ужасно разширени.
— Гониш ли ме? Сигурен ли си, че не съм сгафила?
— Не си сгафила. Но чух колко често ти се е налагало да работиш извънредно наред с… всичко останало. Пейдж ще дойде другата седмица и тогава ще седнем и ще поговорим. — Изведнъж забеляза нещо. — Това на касата Гарет Фостър ли е?
Прибрах се без желание. Не беше лесно да изоставя рожбата си. Още се чувствах на върха и леко замаяна, сякаш чист адреналин течеше през вените ми. Не можех просто да се прибера. Трябваше да направя нещо. Да планирам нещо. Да действам. Няколко мъже ме загледаха, докато се разминавахме, и аз им се усмихнах провокативно — единият за малко щеше да падне в кофа за боклук. Може би имаше и други начини да ангажирам времето си тази вечер.
Телефонът ми иззвъня и вдигнах, без да се замисля. Беше Бастиен.
— По дяволите. Забравих, че трябва да проверявам кой ми звъни. Все още не говоря с теб.
— Не затваряй. Трябва да поговорим.
— Не, казах ти…
— Фльор, аз тръгвам.
Долових напрежение и умора в гласа му. Не искаше да каже, че просто ще излиза тази вечер. Еуфорията ми леко избледня.
— Тръгваш си от Сиатъл?
— Да.
— Защо?
— Защото с Дана няма да се получи нищо. И двамата го знаем.
Вече бях пред сградата на апартамента си и гледах в нищото; чаках амброзията да ми даде вдъхновение и да открия начин Бастиен най-накрая да се докопа до Дана. Тъй като нищо не се случи, реших да направя единственото, което можех.
— Веднага идвам.
Вратата беше отключена, когато пристигнах, и влязох вътре. «Мич» стоеше в кухнята прегърбен, с гръб към мен и подпрял ръце върху плота. Отидох до него, прегърнах го през кръста и отпуснах глава на гърба му.
— Съжалявам — прошепнах.
— Аз също.
— Чрез готвенето не успя ли да опечеш нещата? — едва не се засмях на собствената си шега. Господи, тази амброзия беше върхът.
— Не. Но пък вече мога да правя разкошно крем брюле. Има в хладилника, ако искаш да опиташ — той въздъхна. — Но не, не се получи. Знаеше, че няма да стане, нали? — завъртя се и застана с лице към мен.
Погледнах встрани.
— Да. Но не исках да… Не знам. Може би се надявах. Надявах се да успееш.