Триумфът на сукубата

— Ще ми кажете ли цялата история за Сол или който и там беше. Така и не споменахте нищо за това, че убих божество.

— Знаеш повечето подробности — отвърна ми Картър.

— Освен това технически не си го убила — добави Джером.

Опулих очи.

— Така ли? Но… той избухна. Навсякъде имаше кръв. Изглеждаше някак… не знам… окончателно.

— Ти унищожи човешкото му проявление — обясни ангелът почти отегчено. — Тялото, с което обикаляше света на смъртните. Сол или Сома, както всъщност се нарича, все още съществува.

— «Сома» е другото име на амброзията… — започнах бавно аз.

— Да — потвърди Картър. — Според индуизма, бог Сома е божественото въплъщение на наркотика. Той тече във вените му и после бива раздаден на смъртните.

Спомних си кървящата му китка и как изглеждаше засъхналата му кръв.

— Кръвта му образува кристалите, които амброзията представлява. Точно тях пиеха всички. Точно това пих и аз! — потръпнах.

— Освен това я пи и в чиста форма — отбеляза Джером, наблюдавайки реакцията ми, — направо от източника.

— О, Господи! — осъзнах аз. — Бокалът! Мислех, че е някакъв наркотик, за да ме изнасили.

— Може и така да се каже — отвърна нежно Картър. — Кръвта му, когато е на кристали, усилва силните черти и се понася добре и от смъртни, и от безсмъртни, защото е разредена. В концентрирана форма е прекалено силна. Действа дезориентиращо. Не се ограничава само до стимулиране на уменията. Претоварва тялото, кара те да се чувстваш безумно добре и те прави чувствителен към физическо докосване и силни емоции.

Ето защо реагирах така на опита му да спи с мен и защо после се нахвърлих върху Алек. Разбира се, бях ужасно ядосана на бившия барабанист и почти вярвах, че действията ми нямаше да са много по-различни и без амброзията.

— Това е отвратително — промърморих. — Пила съм кръв. Гадост.

Коди и Питър се спогледаха и се усмихнаха.

— А каква беше онази стреличка? — попита Хю. — Онази, с която го намушка?

— Тя беше от имел. Имелът пази портата между световете. Скандинавците винаги са казвали, че расте на Дървото на живота — дървото, на което се крепи света.

Намръщих се.

— Значи е загубил само физическото си тяло и не е наистина мъртъв?

— Той никога няма да умре — каза Картър. — Идеята за храната на боговете винаги ще съществува, поне под някаква форма. Смъртните винаги са вярвали и ще продължават да вярват и да се молят за панацея, която да промени живота им.

Затова е толкова силен, въпреки че повечето не знаят кой е. Не е задължително хората да знаят кого боготворят и в кого вярват, за да му вдъхнат сила.

— Но когато отново се пръкне на този свят, вероятно ще е някъде другаде — отбеляза Джером. — Ако Картър или аз бяхме предприели нещо, щеше да е истинско обявяване на война. Невинната самозащита на Джорджи обаче му изпрати очарователно съобщение да се омита от тук и ни спести неприятностите. Трябваше единствено да напишем малък доклад. — Той направи гримаса, демонът мразеше бумащината.