Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
Вдигна глава към фасадата. Сградата бе строена по времето на Осман с качествен камък и скулптирани балкони. Апартаментът с шестте си прозорци заемаше целия етаж. Богат човек беше Елер-Дьовил, много богат. Адамсберг се запита защо ако толкова изпитваше нужда да работи, Дамас не бе отворил луксозен магазин, вместо да се забута в мрачното и претрупано партерно помещение на „Рол-Райдър“.
Докато нерешително чакаше в сянката, входната врата се отвори и отвътре излезе Мари-Бел, хванала под ръка някакъв доста дребен мъж, с когото направи няколко крачки по пустия тротоар. Говореше му нещо развълнувано и нетърпеливо. Любовникът й, помисли Адамсберг. Кавга между влюбени заради Дамас. Приближи се безшумно. Различаваше ги добре на светлината на фенерите — две руси фини глави. Мъжът се обърна, за да отговори на Мари-Бел, и Адамсберг го видя в лице. Хубавичък младеж, малко безцветен, без вежди, но деликатен. Мари-Бел силно го стисна за ръката, целуна го по двете бузи и си тръгна.
Адамсберг видя как вратата на блока се затвори след нея, а младежът тръгна по тротоара. Не, не й е любовник. Никой не целува любовника си по бузите, и то така набързо. Значи някой друг, може би приятел. Адамсберг проследи с поглед отдалечаващия се силует на младежа и пресече улицата, за да се качи у Мари-Бел. Явно не беше болна. Явно е имала среща. С неизвестно кого.
С брат си.
Адамсберг замръзна с ръка на вратата на сградата. Брат й. По-малкият й брат. Същите руси коси, същите редки вежди, същата принудена усмивка. Мари-Бел в по-безволев, в по-невзрачен вариант. Братчето от Роморантен, което се боеше от Париж. Но което беше в Париж. В този миг Адамсберг осъзна, че в телефонната справка на Дамас не фигурираше нито едно обаждане до Роморантен, Лоар-е-Шер. А се предполагаше, че сестра му редовно се свързва с него. Братчето не можеше да се оправя само, братчето държеше да получава вести от нея.
Но беше в Париж. Третият потомък на прадядо Журно.
Адамсберг почти затича по улица Конвансион. Тя беше дълга и младият Елер-Дьовил се виждаше в далечината. На трийсет метра от него комисарят забави темпото и продължи да го следи в сянката. Младежът често поглеждаше към уличното платно, сякаш искаше да хване такси. Адамсберг влезе в един вход, за да извика кола. После прибра телефона във вътрешния си джоб, отново го извади, изгледа го. По мъртвото око на апарата разбра, че Камий няма да се обади. Не и преди да изминат пет години, десет може би. Както и да е. Все едно.
Прогони тази мисъл и отново тръгна по следите на Елер-Дьовил.
Елер-Дьовил най-младият, вторият мъж, който щеше да довърши делото на чумата сега, когато по-големият и Мане бяха в ареста. И нито Дамас, нито Клемантин не се усъмниха и за миг, че щафетата ще бъде поета. Могъществото на семейната сага действаше безотказно. Потомците на Журно знаеха какво е да са сплотени и не търпяха да ги мърсят. Бяха господари, а не мъченици. И измиваха срама с кръвта на чумата. Мари-Бел току-що бе предала делото в ръцете на изтърсака. Дамас бе убил петима, този щеше да убие трима.
Само да не го изпусне, само да не го подплаши. Проследяването се усложняваше, защото младежът непрекъснато въртеше глава към улицата и Адамсберг също, от страх да не се зададе такси, което не беше сигурен, че ще може да отклони незабелязано. В един момент Адамсберг видя бежова кола, която се движеше бавно на къси светлини, една от колите на Бригадата. Тя го застигна и без да обръща глава, Адамсберг даде на шофьора дискретен знак да намали.
След четири минути младият Елер-Дьовил стигна до площад Феликс Фор, където вдигна ръка и едно такси спря до тротоара. На трийсет метра зад него Адамсберг скочи в бежовата кола.
— След таксито — тихо каза той, като внимателно затвори вратата.
— Разбрах — отговори лейтенант Виолет Ретанкур, тежката и масивна жена, която му се бе сопнала на първото спешно заседание.
До нея седеше младият Есталер със зелените очи.
— Ретанкур — обяви жената.
— Есталер — каза младият полицай.
— Следвайте го много внимателно, Ретанкур, да не стане някой гаф. Държа на този тип като на зеницата на окото си.
— Кой е той?
— Вторият човек, правнук на Журно, малкият господар. Готви се да накаже един от мъчителите в Троа, друг в Шателро и Кевен Лубо в Париж, щом го освободим.
— Гадини — каза Ретанкур. Не смятам да нося черно заради тях.
— Не можем да ги наблюдаваме как се задушават, докато пляскаме карти, лейтенант каза Адамсберг.