Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Какво?

Тя сочи черните следи от сажди и по-песъчливите места, които изглеждат стопени, като стъкло.

— Някой е прогорил толкова дълбока дупка? — пита Зигруд.

— Така изглежда — казва Шара. — Прилича на дупка, която пробиваш с горелка в метал.

— Виждала ли си такова нещо?

— Всъщност… не съм. Което, откровено казано, сериозно ме притеснява.

Бялата светлина на свещите танцува диво по пръстените стени. Странно течение гали страните на Шара. Тя нагласява очилата си.

Стъпалата сякаш се стапят под краката ѝ. Стените се отдръпват, стават каменни… не, каменни стенописи, при това със сложен и великолепен рисунък. Макар треперливата светлина да ѝ пречи, Шара е сигурна, че сред другите елементи на стенописа различава тънката фигура на Аханас и знака на Таалхаврас.

Стените все така се отдалечават. После изчезват напълно.

— О, да му се не види — казва Шара.

Светлината на свещите избутва мрака. Сенките се оттеглят като завеса и разкриват гигантска каверна…

Шара различава по нещо тук и по нещо там, по-близо и по-далеч…

— Да му се не види!

Оглежда се. Каверната е огромна и навява мисли за утроба — таванът и подът са вдлъбнати и се срещат в центъра на залата чрез нещо като каменна колона. Залата е разделена на шест атриума, които се събират в средата ѝ като венчелистчетата на приказна орхидея. А всеки сантиметър от стените, тавана и пода е покрит с глифи, символи и пиктограми, изобразяващи странни и смущаващи събития — мъж издърпва бодливо цвете от череп и връзва стеблото му около езика си; три жени, претърпели вивисекция, се къпят в планински поток, очите им са като стъклени мъниста, а от брега ги наблюдава елен; жена зашива разрез под мишницата си, а от разреза се подава безизразно мъжко лице, сякаш човекът е зашит вътре в нея; четири гарвана кръжат в небето, а под тях мъж вади вода от земята с копие… И така нататък, и така нататък, образи ужасни и иносказателни, чието значение ѝ се губи.

— Какво… — почва Зигруд, задавя се и кашля. — Що за място е това?

В центъра, където подът и таванът се събират, около колоната има мека пръст. „Откъде може да е дошла?“ — чуди се Шара. Тръгва напред, трудно ѝ е да прецени стъпките си по наклонения под.

Колоната, оказва се, не е една. Пет са и поддържат спирална стълба. Вижда се, че първоначално са били шест, но на някакъв етап са отстранили едната.

„Шест атриума — мисли си тя, — шест колони и шест Божества…“

Стълбата свършва със запечатан отвор в тавана, запълнен със слаб градеж от камъни и ронеща се глина.

— Разбира се — казва Шара. — Естествено!

— Какво? — пита Зигруд.

Шара оглежда една от колоните — изработена е майсторски, така, че да наподобява ствол на бор или елха, нагоре по кората пълзи огнена линия. Съседната колона е права и строга, един и същ сложен рисунък се повтаря отново и отново, нещо като визуално изображение на множество математически формули. Следващата колона прилича на палма, но вместо да е с характерната кора, от стъблото, под ъгъл нагоре, стърчат хиляди споени ножове. Съседната е „полазена“ от стари лиани с множество вдървенели стъбла, увити едно около друго, и е леко извита, сякаш създателят ѝ е искал да създаде впечатление за гъвкавост. Последната от петте колони е хаотично торнадо от цветя, листа, борови иглички, пясък, от какво ли не — от всичко.