Падение и подем

– В моите представи теб никога не са те пращали в Долината. Но когато доживееш до преклонна възраст, за да разкажеш тази история, може трагично да умреш.

– Продължавай тогава.

– Този безименен войник, този никой, този жалък сирак...

– Схванах.

– Той щеше да е първият, видял елена, след като векове наред са го преследвали. Тогава, разбира се, ние двамата с Тъмнейший щяхме да заминем за Сайбея в неговата огромна черна карета.

– През снега?

– С неговата огромна черна шейна – поправих се. – А когато стигнехме в Чернаст, твоят отряд щеше да бъде доведен пред нашето височайше присъствие...

– Позволено ли щеше да ни е да ходим изправени, или щяхме да се влачим по корем пред вас, както се полага на нисши създания?

– Щяхте да вървите, но с голяма почтителност. Аз щях да седя на висок подиум, в косата ми щяха да са вплетени скъпоценни камъни и щях да нося златен кафтан.

– Защо не черен?

Замълчах.

– Може и черен.

– Това е без особено значение, защото пак нямаше да мога да откъсна поглед от теб.

Разсмях се.

– Не, ти щеше да правиш мили очи на Зоя.

– И Зоя ли щеше да е там?

– Не е ли тя постоянно присъствие?

Той се усмихна.

– Въпреки това пак щях да те забележа.

– Естествено, че е така. Аз съм Призоваващата слънцето все пак.

– Добре знаеш какво имах предвид.

Сведох поглед и пометох с длан нападалите върху писалището ябълкови цветчета.

– Ти забелязваше ли ме изобщо в Керамзин?

Мал дълго мълча, а когато най-накрая се реших да го погледна, той стоеше впил очи в стъкления таван. Лицето му беше станало пурпурно като цвекло.

– Мал?

Той се изкашля, скръсти ръце.

– Всъщност, да. Даже ме спохождаха много... влудяващи мисли по твой адрес.

– Наистина? – смотолевих.

– И всеки път се чувствах страшно виновен. Ти трябваше да си най-добрият ми приятел, а не... – Той сви рамене и почервеня още повече.

– Идиот.

– Този факт е широко известен и не добавя нищо ново към сюжета.

– Всъщност – казах, помитайки с ръка още ябълкови цветчета – щеше да има значение: ако ме беше забелязал, тогава и аз щях да те забележа.

– Някакъв си низш отказатся?!

– Точно така – потвърдих тихо. Вече не се шегувах.

– И какво щеше да видиш в мен?

– Воин: оперен, с белези от рани, необикновен. И това щеше да е нашето начало.

Той стана и приближи.

– Както и нашият край.

Имаше право. Дори в мечтите ни за нас нямаше бъдеще. Ако някак успеехме и двамата да оцелеем на следващия ден, аз трябваше да търся съюзници, за да се добера до царската корона. А Мал трябваше да намери начин да запази тайната на своя произход.

Той нежно взе лицето ми в шепи.

– Без теб и аз нямаше да съм същият. Щях да бъда по-слаб, по-безразсъден. – Той леко се усмихна. – И да се боя от тъмното. – Избърса сълзите от бузите ми. Така и не бях усетила кога са рукнали. – Но независимо кой или какво щях да съм, пак щях да ти принадлежа.

Тогава го целунах – с тъга, от потребност и дългогодишен копнеж; с отчаяна надежда, че бих могла да го задържа в прегръдките си, и с обреченото съзнание, че това не може да стане. Притиснах се към него, към твърдите гърди и яките широки рамене.