Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Отначало пазачите внимателно проверяваха всичко, отваряха съдовете и бъркаха с мръсни пръсти в храната. Когато чу оплакванията на ученика си от тези проверки, Айман му обясни какво трябва да направи, за да ги избегне.
Бакшиш.
— Какво?
— Трябва да плащаш на пазачите.
Идеята бе проста, но гениална. От момента, в който пазачите започнаха да получават своето, в пари или тютюн, всичко действително стана много по-лесно.
Лицето на майка му бе застинало в неизменен израз на горест — не беше леко да имаш син в затвора. Но този ден, в мига, в който я съзря, Ахмед разбра, че се е случило нещо: погледът й беше друг, нямаше я предишната мъка и дори излъчваше щастие, което го изненада.
— Какво става? — попита той веднага щом седнаха в залата за посещения.
Тя го изгледа със светла усмивка.
— Не ми казвай, че не знаеш…
— Не разбирам за какво говориш.
— Жалбата, която подадохме, е била разгледана.
— И какво от това? — каза Ахмед равнодушно.
Майка му го изгледа почти възмутена, шокирана от хладната безучастност на момчето.
— Защо се държиш така? — учуди се тя. — Сине, съдията реши, че трябва да те пуснат на свобода! Малко ли ти се струва това?
Ахмед сви рамене.
— Това е само една формалност — отбеляза той без ентусиазъм. — Нищо не струва.
— Какво искаш да кажеш?
— Майко, аз съм тук от година и половина. Излежал съм половината от присъдата. При условие че няма оплаквания от поведението ми, нормално е съдията да ме освободи условно.
— Ама… ти май се оплакваш? Условно или не, важното е, че ще бъдеш на свобода! Съдията е наредил да те пуснат! Нима смяташ това за малко?
— Кога ще ме пуснат?
— След две седмици.
Ахмед се разсмя насила.
— Ти наистина ли вярваш в това?
— Разбира се, че вярвам. — Майка му го изгледа недоверчиво. — Защо? Не трябва ли?
— Разбира се, че не.
— Защо?
Ахмед посочи пазача, който охраняваше залата.
— Защото всички те са лъжци! Защото правят каквото си искат! Нима вярваш, че онези там ще ме пуснат някога?
— Но решението не е на пазачите, сине. Нито на правителството. А на съдията.
— И какво от това? Свидетел съм на четири случаи с братя от „Ал Джамаа“, които имат връчени заповеди за освобождаване. И знаеш ли какво се случи? Още са тук! Правителството изобщо не зачита съдийските решения! Ако съдиите решат да ни пуснат, правителството се позовава на специални мерки заради извънредното положение и продължава да ни държи затворени. Ще излезем оттук, когато правителството реши, а не когато съдилищата наредят…
Майка му си върна усмивката.
— Ти да не си случайно от „Ал Джамаа“?
— Ами… всъщност не съм.
— Така ни каза и чичо Махмуд, който се познава с хора от полицията. Изглежда, полицията е разбрала, че не си от „Ал Джамаа“, и затова няма да прибягва до извънредното положение, за да попречи на освобождаването ти.
Ахмед се взря в очите на майка си.
— Мамо, сериозно ли говориш?
— Разбира се.
— От полицията са казали това на чичо Махмуд?
Тя вдигна крехката си ръка и нежно прокара пръсти по лицето му.
— Сине — каза благо тя, — ще се върнеш у дома.
Айман, който познаваше практиката на правителството в подобни случаи, също посрещна скептично новината. Но подробностите от разговора на чичо Махмуд с полицията го убедиха в скорошното освобождаване на ученика му.
— Майка ти е права — отбеляза Айман, поклащайки глава утвърдително. — Истина е, че не си член на „Ал Джамаа“. Навярно са проверили и очевидно не са намерили никакъв документ, който да те свързва с нас. Следователно напълно естествено с да те освободят.
Седяха в столовата на затвора. Беше обяд и току-що бяха сервирали супата. Ахмед изслуша разсеяно думите на учителя си и махна апатично.
— Все ми е тая.
Айман го изгледа с любопитство.